Били Хейс - Среднощен експрес

Спусна се към мен разярен и закрещя насреща ми. Мушна ме с показалец в гърдите за по-ясно.

Реагирах, без да мисля. Преди да разбера какво правя, Емин лежеше проснат на пода. От носа му рукна кръв.

Няколко секунди ме гледаше уплашен. После скочи на крака и хукна по коридора. Крещеше, като че го колят. Сега пък какво бях направил? Сигурно пак ще си имам неприятности.

Надзърнах от килията си. Емин бе стигнал края на ко-ридора и блъскаше по вратата.

— Той е луд — каза ми затворникът от съседната килия. — Тук е от девет години. Заклал жена си с бръснач.

Чудесно! Убиец. Огледах килията, търсейки нещо, с което да се защитя. Преди да успея да събера мислите си, чух шум откъм преддверието. Задрънчаха ключове. Бързо намъкнах панталоните и обувките си. Не знаех какво ме очаква, но все пак исках да съм готов.

В килията с крясъци нахълтаха надзиратели. Повлякоха ме по коридора. Емин ломотеше нещо сърдито. Опитах се да обясня, но беше безнадеждно. Надзирателите не можеха да ме разберат. Кръвта по лицето на Емин бе достатъчно доказателство, че съм ударил техния човек.

Изведоха ме от отделението и ме замъкнаха надолу по стълбите в една стая в сутерена. Двамата главни надзиратели, които бях видял по-рано, седяха на сгъваеми железни столове и пушеха. Щом влязохме, вдигнаха глави. Онзи с побелялата коса се изправи пред мен и скръсти ръце зад гърба си.

— Вилюм Хай-йес — каза той, впил очи в моите. — Вилюм Хай-йес.

Без да сваля кръвнишкия си поглед от мен, се зае да разпитва ядосано надзирателите. Бавно вдигна дясната си ръка и ме удари с дланта през лицето. Политнах в ръцете на надзирателите. Отворих уста да протестирам.

Бам! През левия ми крак сякаш премина ток. Той се огъна под мен. Като се строполих на пода, почувствах непоносима болка и чух, че извиках. Обърнах глава и видях едрия надзирател. Както се беше надвесил над мен и ме гледаше със студените си черни очи, приличаше на мечка стръвница. В ръката си държеше тежка сопа, дълга около метър и двайсет и пет-шест сантиметра дебела. Беше като цял клон.

Помъчих се да се измъкна. Но той отново замахна със сопата и ме улучи в кръста. Ударът ме повали на пода. Болката бе ужасна. Следващият удар се стовари върху крака ми и аз подскочих. Опитах да се предпазя и сопата цапардоса палеца ми. Ръката ми се вдърви.

Върху мене се нахвърлиха и другите надзиратели. Смъкнаха обувките ми. После панталоните. Ритах и крещях. Но те ме държаха здраво. Грабнаха дебело въже и го омотаха около глезените ми. Двама надзиратели хванаха по един край, дръпнаха го и вдигнаха босите ми крака във въздуха. Лежах по гръб на студения каменен под, скован от ужас. Погледнах в тъмните очи на едрия надзирател със сопата.

Той никак не бързаше. Бавно замахна със сопата, задържа я във въздуха и после я стовари с всичка сила върху босите ми стъпала. Ударът ме зашемети, сетне по краката и гръбнака ми плъзна на тласъци пареща болка. Завиках. Отново замахна със сопата. Опитах се да дръпна краката си. Но сопата цапардоса глезена ми. Пред очите ми избухнаха ослепителни искри.

Едва не припаднах. После се помъчих да припадна, но не можех. Бавно, бавно боят продължаваше. Гърчех се и подкачах от болка. Всеки следващ удар ми се струваше още по-ужасен. Пищях, плачех и ги проклинах, но те не преставаха. Виждах единствено злорадо ухилените лица на надзирателите, скупчили се над мен.

Ударите продължаваха да се сипят… десет, дванайсет, а може би общо петнайсет. Не ги броях. Извих се и се вкопчих в глезена на един от надзирателите. Едрият надзирател тресна сопата между краката ми. Превих се надве. Повърнах върху себе си.

— Йетер 15 15 Достатъчно (тур.). Б. пр. — измърмори той. Другите пуснаха въжето.

Пламналите ми крака се строполясаха на каменния под и за сетен път ме прониза страшна болка.

Развързаха ме грубо. Почти не усетих, а и ми беше все едно. Целият бях само болка. Двама надзиратели ме изправиха на крака, но аз отново се сгромолясах на пода. Пак ме вдигнаха. Краката ми сякаш изохкаха. Отново повърнах. Надзирателите се развикаха ядосано и пуснаха ръцете ми. Пак рухнах на пода. Оставиха ме да лежа няколко секунди. После някак си успяха да ме завлекат горе и ме хвърлиха в килията. Строполих се на леглото, където скъпоценните ми чаршафи и одеяла още стояха.

Лежах, дишах тежко и се мъчех да не треперя. Ударените места ме ръчкаха като ножове и започнаха да пулсират. Болката в слабините ми бе непоносима. О, боже! Измъкни ме от този кошмар.