Били Хейс - Среднощен експрес

Ядях лакомо. Арне прегледа краката ми. Много внимателно ги хвана и ги вдигна. Взе леко да ги опипва за счупвания.

— Трябва да ги облееш с малко вода — нареди ми той.

— Абсурд. Умирам от болка.

— Трябва. На всяка цена. Иначе ще се подуят още повече. И няма да можеш да ходиш няколко седмици.

Попай подсвирна а ла Харпо Маркс за по-убедително.

Помогнаха ми да отида до мивката. Вдигнаха краката ми и пуснаха отгоре тънка струя студена вода. Трепнах, но след първоначалния шок се почувствах по-добре.

— А сега трябва да излезеш навън и да се поразходиш из двора.

Погледнах смаян Арне.

— Да не си луд?

— Не. Казах ти. Няма друг начин. Ако продължиш да лежиш, така лошо ще се подуят, че цели седмици няма да можеш да се оправиш. Но ако походиш през следващите няколко дни, веднага ще се почувстваш по-добре.

Попай отново подсвирна в знак на съгласие.

— Добре, добре.

Починах си малко. После ги прегърнах през раменете и закуцуках по коридора към двора.

Той представляваше циментена кутия без покрив. Отвсякъде се издигаха петметрови стени. Из целия двор бяха пръснати фасове, портокалови кори, смачкани вестници, камъни, клечки, натрошени стъкла. Мръсни мъже се разхождаха нагоре-надолу. Някои крачеха нервно напред-назад. Други вървяха в тесни кръгчета, забили поглед в земята. В най-отдалечения край двама маршируваха едновременно напред-назад.

Смаяха ме децата. Турски улични хлапета с крясъци играеха футбол на двора. Тичаха покрай разхождащите се, като че те бяха просто препятствия, поставени, за да затрудняват играта. Някои не обръщаха внимание на децата. Други се вбесяваха при най-малкото пресичане на пътя им.

Топката се удари в главата на Попай. Той се обърна и изкрещя нещо на турски. Децата не му обърнаха внимание.

— Какви са тези деца? — попитах Арне.

— Те са от онзи кауш — каза Арне и посочи към другото дълго отделение, което гледаше към двора. — Дворът е общ. Това е детският кауш.

— Но какво търсят тук? В затвора?

— Турците смятат, че децата са сравнително безобидни. Няма да вземат да наръгат чужденците… или поне немного често. А чужденците имат малко пари. Помагаме на децата. Страхотни просяци са. Така е по-добре и за тях, и за нас.

— Да… но какви са престъпленията им?

— Като на другите турци — отвърна Попай. — Малки копелета — конекрадци, джебчии, изнасилвачи, убийци.

— Какво? Та те са само деца.

— Тук порастват бързо — рече Попай. — Хм, кой знае!

Повървяхме малко, после Арне и Попай ме оставиха сам. Свлякох се в един ъгъл на двора до стената. Държах под око хлапетата, да не би някое да се спъне в болните ми крака. В децата имаше нещо очарователно и в същото време страшно. Играеха футбол умело и енергично. Но в играта им се чувстваше някакво ожесточение.

На двора се появи Чарлс. Видях как се приближава към мен по стари избелели дънки и кецове. Беше висок и вървеше с големи крачки като баскетболист. На носа му се мъдреха очила с дебели рамки. В ръцете си държеше тетрадка. Коленичи и взе да оглежда краката ми.

— Гечмиш олсун.

— Какво значи това?

— Дано да ти мине по-бързо.

— Да. Благодаря, дай боже.

— Съжалявам, че са те пребили така. Уили. Но се радвам, че си се опънал на Емин. Нито един американец тук не е бил лигльо. Хубаво е, че не развали тази представа за нас.

— По-добре да беше пострадала представата за нас, отколкото краката ми.

— Не. Добре е, че си му се опънал. Ако турците решат, че могат да те юркат както си искат, никога няма да престанат да те тормозят. Сега поне повечето ще те оставят на мира. Понеже знаят, че си готов да се биеш. А тук трябва да си готов.

Радвах се, че се държи приятелски с мен.

— Слушай, Чарлс, съжалявам за снощните глупости, дето изтърсих за „Ескуайър“.

— Няма нищо. Не се притеснявай. Всеки, който дойде тук, иска да докаже нещо. Трябва да мине известно време, за да се опомни. Донякъде ти извади късмет. Снощи получи сериозен урок. Всеки трябва да разбере по възможно най-жестокия начин, че турците наистина могат да ти разгонят фамилията. А ти все пак се отърва сравнително леко.

— Леко ли?

— Имаш ли счупени кости?

— Не.

— Значи леко си се отървал. Преди няколко месеца пребиха един от чужденците доста яко. Беше австриец на име Пепе. Счупиха костите на краката му. Той се оплака на консула и се вдигна олелия. Затова турците вече внимават. Гледат да не прекаляват с боя при чужденците.

Сигурно бях извадил късмет, но съвсем не се чувствах така.