Били Хейс - Среднощен експрес

Чарлс ми обясни, че има да пише. Аз останах още малко. Студеният камък на двора успокояваше болката в краката ми. Седях опрян до стената в свежия утринен октомврийски въздух. Изведнъж забелязах нещо необичайно. Почти целият двор беше от цимент, но в средата имаше малък правоъгълник гола земя, а в центъра й нещо като отводнителна решетка. Надигнах се да я разгледам по-добре.

— Няма смисъл — обади се дрезгав глас. Обърнах се и видях съседа си по килия. — Дупката е достатъчно голяма, за да се вмькнеш, но под земята се стеснява. По никакъв начин не можеш да минеш.

— Просто ми беше любопитно.

— Виж какво — сниши глас той. — Съжалявам за случката с одеалата. Вчера беше просто първият ти ден. Видя какво стана още в самото начало. Тъй че гледай да научиш всичко каквото можеш за пандиза, и то веднага. Това е единственият начин да оцелееш. Единственият ти шанс да се измъкнеш.

— Не знам. Имам чувството, че някак си лесно ще се отърва, ще ме пуснат под гаранция или нещо такова. — Добре, но ако не стане, по-добре бързо се учи.

Той се казваше Йохан Зайбер. Беше австриец, осъден на четирийсет месеца за контрабанда на автомобили. Обясни ми, че в Турция винаги намалявали една трета от присъдата за добро поведение. Така че в действителност присъдата му бе двайсет и шест месеца и две трети. Беше в затвора от двайсет и един месеца и му оставаше по-малко от половин година. Разправи ми, че в началото постоянно мислел за бягство. Но някак си не успял да го осъществи. Сега бе решил да излежи последните шест месеца и да излезе по законен път. Искаше да отида с него в кухнята. Имал да ми покаже нещо.

С негова помощ се върнах в кауша, като пъшках от болка. Отпуснах се на една пейка в кухнята в началото на отделението — на същото място, където предната вечер се бях измил.

Непознат затворник готвеше на малка газова печка с три котлона. В няколко чайника вреше вода. Йохан се приближи, измъкна от джоба си монети и се върна с две чаши горещ, слаб турски чай.

— Ужасен е — казах аз. — Има отвратителен вкус.

Йохан опита своя.

— Не е лош. Може би дори е малко по-добър от обикно-вено. Всеки месец продавачите на чай се сменят. Някои го правят съвсем слаб. Така изкарват повече пари. Ще свикнеш и ще вземе да ти харесва.

Не бях убеден, че ще започна да харесвам каквото и да било в това място. Сега вече знаех, че не е по-добро от полицейския арест. Нищо чудно, че Чарлс се дразнеше от мен предната вечер. Как би могъл някой да се примири с мръсотията, шума, вонята, гадната мазна бобена чорба, която видях да дават за обяд?

Йохан се обърна с гръб към продавача на чай и кимна едва забележимо към задната стена. Проследих погледа му. В стената имаше врата около метър на метър.

— Кухненски асансьор — прошепна Йохан. — Никога не го използват. От години не работи. Още от някакъв бунт. Шахтата стига от сутерена до втория етаж. — Какво има в сутерена?

— Спомняш ли си стаята, дето видя снощи?

— О, да. И как ще се измъкнеш оттам?

— Не знам. Но поне ще си вън от отделението. Може би ако подкупиш някой надзирател или пък имаш пистолет, ще успееш.

— Сигурно е рисковано да се подкупи надзирател.

— Да, но всички го правят. Ще видиш колко неща можеш да си купиш тук само с един пакет „Марлборо“. Тези проклети турски цигари са направо ужасни.

Пиехме чая си и гледахме към кухненския асансьор.

— Ако наистина исках да се измъкна — рече внезапно Йохан, — мисля, че бих отишъл в „Бакъркьой“.

— Какво е това?

— „Бакъркьой“. Лудницата. Турците непрекъснато бягат оттам. Охраната сигурно е много слаба. Всички казват, че в „Бакъркьой“ е много лесно. Да, ако не ми оставаха само шест месеца, щях да отида в „Бакъркьой“.

— А как ще идеш там?

— Ами не знам. Ще подкупя затворническия лекар или нещо такова. Ако си много внимателен и действаш умно, можеш да уредиш почти всичко.

Разговорът ни бе прекъснат от някаква врява на двора. Йохан изтича в коридора и погледна през прозореца. Аз закуцуках бавно след него, надникнах през решетките и застинах. На двора стоеше надутият надзирател, който ме бе налагал по краката със сопата. Там беше и приятелят му с побелялата коса. Имаше и трети човек, дребен и спретнат, в елегантен тъмен костюм.

— Кой е едрият надзирател? — попитах аз.

— Хамид. Викат му „Мечката“. Той е главният надзирател. Само той носи пистолет. Не му се изпречвай на пътя.

— Твърде късно е.

— Да, така е.

— А другият?

— Ариф. Наричат го „Кокалотрошача“. Той е заместник на Хамид. И от него се пази.