Били Хейс - Среднощен експрес

— Ами — отвърна — интересен град, но — той сниши гласа си — … да ти кажа право, мисля, че храната е отвратителна. Боже господи, какви боклуци продават по разните ресторантчета. Първия ден отидох да вечерям в едно. Още не смея да се отдалечавам много от тоалетната.

— Тоалетната ли? Нима искаш да кажеш, че имат и тоалетни? Тук са направили само по една дупка в пода.

— Да. Знам го от собствен опит. Нямате и вестници, нали?

— Не.

— Но аз съм отседнал в „Хилтън“. И сега се храня там. Засмях се.

— Аха. А ние наричаме това място сагамалджъларския „Хилтън“.

Говорихме доста за хашиша. Отначало на татко му беше неудобно да обсъжда тази тема. Изглеждаше искрено изненадан, когато му обясних, че хашишът се получава от марихуана.

— Мисля, че не одобрявам особено и марихуаната — рече той, — но повечето хора смятат, че е опасна Щом си решил да правиш това, защо не взе поне марихуана?

— Хашишът е по-концентриран — обясних аз. — По-лесно се укрива.

— А! — Татко замълча. — Било е глупаво. Били. Глупаво.

— Знам.

— Слушай. Не прави повече глупости. Стой мирно и ме остави да уредя нещата с адвокатите. Ще те измъкнем. Окей?

— Окей.

Обсъдихме всички възможни законни пътища. Споделих с него съвета на Йохан да ида в лудницата „Бакъркьой“, откъдето мога лесно да избягам. Идеята за бягство тревожеше татко. Но адвокатите му бяха казали, че ще е от полза да получим официално „свидетелство за лудост“ от „Бакъркьой“. С такова свидетелство в досието ми не можеха да ме осъдят за никакво престъпление. Не се чувствах по-луд (или по-нормален) от всеки среден човек, но имах едно нещо в моя подкрепа. В американската армия ме бяха определили като психически негоден за военна служба. Това беше солидна препоръка. Татко държеше да има на разположение колкото се може повече вратички. Съгласи се да изпрати военното ми досие на Беяз и Сия.

Твърде скоро стана време татко да се връщи вкъщи. Обеща да дойде отново след два-три месеца или когато се наложи да помогне с нещо. Заръча ми да запазя спокойствие. Щях да се явя в съда след три седмици. Ще видим какво ще стане тогава. Насили се да се усмихне и ми каза довиждане.

През следващите няколко седмици Беяз и Сия дойдоха три-четири пъти да подготвят делото. Беяз беше топчест и дребен, под метър и петдесет на ръст, с бяла оредяла коса от двете страни на оплешивяващата глава. Имаше дебели космати вежди. Сия бе висок и приличаше на круша. Той оставяше предимно Беяз да говори. И двамата не знаеха добре английски, затова трябваше преводач. С тази работа с готовност се зае ухиленият Йешил, който не се съгласи баща ми да го махне от делото. Йешил бе взел 250 долара от мене и се навърташе наоколо с надеждата, че могат да паднат още. Но ние и без това имахме нужда от преводач.

Адвокатите искаха да подчертавам, че съм взел хашиша за себе си. В действителност бях възнамерявал да продам доста голяма част от него, но Беяз и Сия настояваха да излъжа. Съдията сигурно щеше да прозре истината. Но трябваше да запазим съдебния протокол чист. Това щеше да има голямо значение, когато Върховният съд в столицата Анкара преразгледа делото.

Вечерта преди делото седях в килията на Чарлс. С него и Арне обсъждахме показанията ми.

— Най напред гледай всичко да бъде просто — поучаваше ме Чарлс. — Каквото и да кажеш, ще се превежда на турски. Затова всяка дума трябва да бъде ясна. Системата тук е странна. Смятат те за виновен, докато не се докаже обратното.

— Занасяш се.

По дяволите, не! Може би не е така на книга, но на практика е точно така. Тия хора ще те приберат дори за автопроизшествие.

— Не може да бъде. Хайде де. Чак пък за автопроизшествие?

— Един българин го бяха опандизили точно за това. Изкара тук шест месеца.

— Какво беше автопроизшествието? Имаше ли убити?

— Да. Шофьорът на другата кола.

— Ето на. Произшествието е било сериозно. Може би си го е заслужавал.

Чарлс изглеждаше отегчен.

— Да. Сигурно. Само дето обядвал в „Пудинг Шоп“, когато един пиян турчин се блъснал в паркираната му кола.

— Какво? Дори не е бил в колата си?

Той отново кимна.

— И са го осъдили на шест месеца?

Той отново кимна.

— Ъъ… ами тогава… може би трябва да поупражнявам още показанията си.

Чарлс кимна за трети път.

— Простичко — напомни ми той. — Гледай да бъде простичко за тия простаци. Кратки изречения. Сбито съдържание. Ако вземеш да го усукваш, край.

— Трябва да направя добро впечатление казах аз. — Просто трябва.