Но като че най-важния урок от всички ми даде Арне. Беше необикновен затворник. Навсякъде гъмжеше от шпиони и доносници, готови да се възползват от най-малкото нещо, което чуят, за да получат някоя облага. Затова хората в затвора бяха подозрителни един към друг. Не се доверяваха лесно. Когато тялото е затворено, човек затваря и чувствата си. Арне разбираше необходимостта да прикрива чувствата си. Но не по-зле разбираше, че трябва и да ги проявява. По време на дългите разговори вечер в килията му той ме предупреждаваше да не сдържам чувствата си. Иначе рискувах да си създам истински проблеми в отношенията с хората. И в затвора, и извън него.
Йохан беше от тези, които изобщо не бяха успели да се приспособят към затворническия живот. Още от самото начало бе мислил само за бягство. Иначе бе импулсивна личност. Не му се отдаваше много да прави далечни планове. Сякаш все не успяваше да изпълни замисъла си за някой номер да избяга. Но сега му оставаше да лежи толкова малко, че бягството повече не го устройваше.
— Ти обаче трябва ла направиш нещо, Уили — подтикваше ме той. — Не вярвай на съда. Не вярвай на турските адвокати. Не вярвай дори на приятелите си. Разчитай само на себе си.
Като подбрах по нещичко от всички тези съвети, аз си създадох собствен режим. Утрините се превърнаха в ритуал. Научих се да ставам рано, в пет и трийсет. Почти две години се бях занимавал с йога. Лежах по корем с извит гръбнак и вдигнати крака. В тази поза прекарвах няколко минути. После се отпусках и дишах дълбоко. След това сядах на пода. Бавно повдигах единия си крак до главата. Постепенно се научих да слагам крака си зад врата. Дисциплината, която се изискваше за тези упражнения, раздвижи тялото ми. Тя събуди и ума ми. Щом отключеха килиите и вратата към двора, изтичвах навън в студения въздух. Обикновено успявах да видя изгрева над изкуствения хоризонт, образуван от високата каменна стена. Сядах до стената и размишлявах или рисувах. Разглеждах формата на сенките из двора. Наблюдавах гълъбите, които кръжаха над главата ми. При подходящ вятър долавях мириса на морето. Когато се вслушвах по-внимателно, имах чувството, че го чувам. След закуска пишех писма, играех шах или четях. Следобед се включвах във футболните или волейболни мачове на тесния претъпкан двор. Вечер бъбрех с приятели или просто седях и си мислех или мечтаех. През нощта, след като заключеха килиите ни, започвах да дялкам шахматни фигури от сапун, използвайки пилата си за нокти вместо нож.
Беше вечер. С Арне седяхме в килията на Чарлс на горния етаж в кауша. Арне дрънкаше на китарата. Чарлс удряше бонгосите. Всеки се беше унесъл в собствените си мисли. Светлините примигваха, после намаляха и накрая изгаснаха. Арне запали свещ и я сложи на паянтовата дървена масичка.
— Често се случва — обясни той. — Тюрк малъ.
— Какво значи това? — попитах аз.
— „Турско производство“. Това си е наша шега. Тук май нищо не работи както трябва. Токът в Турция не е много надежден. Следващия път, когато дойде амбулантната количка, трябва да си купиш малко свещи.
— Тук продават ли свещи?
— Да. С количката, която идва с продуктите. Мисля, че турците нарочно гасят осветлението, за да накарат хората да си купуват свещи.
— И за колко време го гасят? — полюбопитствувах аз. Може би тогава ще се отвори добра възможност за бягство.
Чарлс сигурно бе доловил подтекста на въпроса. Отговори ми, без да пропусне нито един такт на бонгосите.
— Недостатъчно дълго.
— За какво? — попитах невинно аз.
— За каквото и да било — отвърна той. — Понякога го гасят за двайсет минути, друг път за десет секунди. Никога не се знае. — Той изсвири един ритъм на бонгосите. — Пък и сме чували, че веднага щом изгасят осветлението, удвояват патрула около стената.
— Както и да е. Тъмнината е приятна за разнообразие.
— Тогава си трай и й се наслаждавай.
— Правилно.
Кой знае защо, тъмнината караше затворниците да намаляват транзисторите си. Арне подрънкваше на китарата съвсем тихо. В кауша настъпваха редки мигове на спокойствие. Седях втренчен в играта на сенките, трепкащи по стената от пламъка на свещта. Беше ми топло. Бях сит. Чувствах се приятно в мрака с приятелите си. Забравих за решетките, за съда и за огромната въпросителна, която висеше над главата ми. Стигаше ми този споделен миг тишина.
За съжаление прекалено скоро, след десетина минути, лампите светнаха. Заедно с тях в кауша отново се възцари обичайният шум. Гръмнаха радиоапарати. Загълчаха затворници. Децата се развикаха през двора. Опитахме да се наслаждаваме на настроението си още известно време. Но с изчезването на тъмнината изчезна и магията. Отново бяхме в затвора.
Читать дальше