Били Хейс - Среднощен експрес

Както съществуваше йерархия в администрацията, начело с Мамур, Ариф и Хамид, така имаше йерархия и сред затворниците. Най-отгоре бяха големите гангстери, турските двойници на американските мафиози. Тези изпечени престъпници се наричаха капидии. Към тях питаеха страх и уважение не само в затвора, но и извън него. Те бяха богати и безмилостни.

За повечето капидии присъдата представляваше само дребно неудобство. Независимо от обвинението с малко пари тук-таме, нов съд, нов съдия, нови показания, нови документи, нови полицейски досиета или медицински свидетелства — и бяха свободни. Лежаха по една година или най-много по осемнайсет месеца. Не повече.

Докато бяха вътре, живееха като царе. Не искаха да бягат, защото тогава трябваше да напуснат страната, а цялата им власт беше в Турция. Прекарваха времето си, като ръководеха затворническите далавери: с хазарт, наркотици, контрабандни стоки. Печалбите бяха огромни, но и рисковете не бяха никак малки. Насилието бе общоприето средство в конкуренцията между различните влиятелни групи.

Едно стъпало под капидиите стояха голям брой по-дребни гангстери. Те бяха новоизлюпени престъпници, нахакани млади убийци, тръгнали да си създават име в бранша. Убийците се ценяха високо. В Турция убийството се смята за еркек (мъжко) престъпление.

Обикновените улични крадци и джебчии се намираха на дъното на социалната структура. Но на самото дъно, поне що се отнася до турците, бяха чужденците, немюсюлманите, хипитата, пушачите на хашиш.

Не можех напълно да свикна с всички тия неща. Но се мъчех. Сутрешните ми и вечерни занимания с йога като че помагаха. Развих и собствена форма на медитиране. След йогата сутрин сядах на леглото си в тъмното и се вслушвах в шумовете на затвора, който се пробуждаше около мен.

Тишината преди разсъмване бе най-подходящото време. Чувах глухото пляскане с криле на гълъбите, които отлитаха от стрехата на нашия кауш. Понякога призори проникваше тихият скръбен стон на някой кораб в пристанището. Мечтаех за морето. Как се нося с параход по Мраморно море, докато стигна до гръцките острови. Толкова лесно можех да се разхождам навън в мислите си. Но щом другите затворници се събудеха, доброто ми настроение се изпаряваше. Трябваше да се сдържам. Настроенията се предаваха от отделни хора на цели групи, без никой да забележи, додето не станеше твърде късно. Каушът беше като емоционално буре с барут. По всяко време можеха да избухнат сбивания.

Тъй като яденето беше едно от малкото удоволствия в затвора, на него се гледаше много сериозно и повечето неприятности се случваха в кухничката ни. Затворническите власти бяха осигурили газова печка с бутилка. На нея варяхме кафе и чай. Храна се приготвяше, когато имаше от какво. Господар на малката плоска желязна печка с трите котлона беше чайджията. Той купуваше пакетчета чай, кафе и захар от затворническите власти на по-високи цени, които съответно прехвърляше на нас. Затворът буквално представляваше закрит пазар. Всички пиеха огромни количества чай и кафе. Не винаги имаше вода, пък и бездруго тя не струваше. Чайджията продаваше напитките в малки чаши по петдесет куруша всяка (около три цента). Работеше от дванайсет до четиринайсет часа дневно през полагаемия му се месец. Но изкарваше добра печалба, особено ако правеше чая слаб и го оцветяваше с карбонат.

Когато аз пристигнах, чайната се обслужваше от един затворник на име Зиат. Макар Йохан да ми беше казал, че на тази работа обикновено се редуват, през декември Зиат още правеше чай. Беше мургав йорданец, висок колкото мен, около метър и седемдесет, но доста по-едър, с пожълтели зъби. Още от пръв поглед се усъмних в усмивката му. Йохан ми разправи, че Зиат обичал парите най-много от всичко на света и постоянно възниквали спорове за качеството на чая му.

Докато надзирателят дойдеше да отключи вратата за двора и да извика иранския затворник, който всяка сутрин донасяше хляба от кухнята, чаят беше готов. Дотогава ставаха и другите затворници. Те идваха при печката с някоя чушка, глава лук или яйце за пържене. Ставаше опашка. Хората неизбежно започваха да се бутат. Зиат с неохота отстъпваше котлоните. Вареше чай на два от тях и даваше само един за готвене. Можеше да имаш само едно яйце за пържене, но пред теб някой бавно ще вземе да пържи лук или да вари в голяма тенджера вода за картофи. Тогава се случваше Зиат да даде на някой от приятелите си да използва другите котлони. Това предизвикваше спор. Разноезичните затворници започваха да мърморят и да се оплакват. При подходящи обстоятелства чайната се превръщаше в малко бойно поле. Политаха чаши. Понякога проблясваха и ножове. Надзирателите се втурваха вътре. Това се случваше непрекъснато.