Били Хейс - Среднощен експрес

Учтиво поисках с жест топките. Вдигнах ръка. Войниците подозрително ме наблюдаваха. Бавно взех един стол и го сложих под крушката. Няколко минути подържах трите топки близо до лампата. После слязох и направих знак на сержанта да угаси светлината. Очите му се присвиха. Но след това изкрещя нещо на войниците. Двама от тях се настаниха край вратата. Друг щракна електрическия ключ.

Жонглирах още малко. Жълтите топки се въртяха в тъмното в сложни неонови фигури и искряха с бледозелена и синя светлина. Няколко пъти отново се качвах на стола, за да заредя топките. Всички в стаята гледаха като омагьосани.

Накрая чух, че отвън спря камионетка. Сержантът изрева нова команда. Затворниците застанаха в редица, като помогнаха на някои да се изправят на крака. Прибрах топките. Бях окован с един побелял старец, който явно също се бе отървал от побоя. Може би заради възрастта си. Освен нас двамата всички останали бяха пребити и окървавени.

На път към затвора ме обзе някакво странно, почти весело настроение. Имах късмет. Дано само той не ми изневери.

Видът на огромните сиви стени на затвора ме върна към действителността. Камионетката влезе в някакъв подлез и спря. Наизлязоха войници, отключиха колата и ни отведоха в приемната. Всичко беше от цимент или стомана, варосано на ивици. Свалиха ни веригите. Войниците ни предадоха на надзиратели в смачкани сини униформи. От устата на всички стърчаха цигари. Свъсен дребничък надзирател се приближи до мен и ме попита нещо на турски. Вдигнах рамене. Очите му моментално се присвиха и той замахна с юмрук…

Изведнъж една врата се отвори с трясък и влязоха двама мъже. Униформите им бяха същите като на другите надзиратели, само че чисти и спретнати. Четирите нашивки на ръкавите им, изглежда, бяха признак на старшинство. Другите затворници бързо-бързо застанаха мирно.

По-едрият и по-младият от двамата надзиратели обходи затворническата редица. Движеше огромното си туловище с лекота, като стъпваше бавно и страшно наперено. Спря се пред един затворник, когото май познаваше. Едва-едва вдигна месестата си лапа пред тялото му, сякаш насочваше пистолет.

Бам! С опакото на ръката цапна затворника през лицето и го простря до стената. После безмълвно продължи нататък.

Вторият надзирател беше по-възрастен, с къса прошарена коса. Имаше продълговато, слабо, хищно лице и жестоки кафяви очи. Стоеше изпънат като струна. Приличаше на онзи тип турци, за които бях чел в учебниците по история, дето накарали гърците да се издавят в морето при Смирна.

Той спря пред мен. Изгледа студено косата ми. После се втренчи в очите ми.

Срещнах погледа му, но се сетих, че може би един затворник не трябва да реагира по този начин. Отместих очи встрани. После отново го погледнах. Пергаментовото му лице се сгърчи в тънка усмивка. Аз му се усмихнах в отговор.

— Гяур! — изрева турчинът и опръска със слюнка лицето ми. Усмивката ми мигновено се стопи.

Сведох очи към каменния под. Мъчех се да не дишам. Той изкрещя нещо на стария архивар и чух в отговор: „Вилюм Хай-йес“.

— Вилюм Хай-йес — повтори надзирателят с хищното лице. — Вилюм Хай-йес. — И продължи нататък по редицата.

Обръснаха ни главите. Направиха ни снимки и ни взеха отпечатъци от пръстите. После ме отделиха от другите и ме поведоха по дълъг и тесен циментен коридор към врата с железни решетки. Един надзирател я отключи, бутна ме вътре и я затръшна подире ми.

Това бе новият ми дом.

Всичко беше студен камък и сиво желязо. Пред мен се простираше тесен коридор. Отляво имаше цяла редица прозорци с решетки, зад които зееше мракът. Отдясно се нижеха десетина-дванайсет килийки. Няколко каменни стъпала водеха към втория етаж.

Беше доста тихо. В този момент коридорът бе пуст. Отнякъде се чуваше музика, но доста приглушено. В камъка слабо кънтяха гласове.

От една килия по средата на коридора излезе човек и ме загледа. От друга се показа нечия глава. Хвърли ми бегъл поглед, после веднага се прибра. Отварянето на вратата, изглежда, беше предупредило всички обитатели. Появиха се и други, зяпнали любопитно.

Направих няколко крачки и стигнах до първата килия. Беше като бокс, циментена кутийка около метър и осемдесет на два и четирийсет. Бе открита откъм коридора, ако не се броят сивите железни решетки, спускащи се от тавана до пода. Решетъчната врата се плъзгаше на колелца. Вътре видях трима затворници; те седяха и ядяха от канчета някаква чорба.