Били Хейс - Среднощен експрес

У дома нашите недоумяваха защо оценките ми непрекъснато се понижават. Те, изглежда, не ме разбираха, когато им обяснявах, че след като не знам какво ще правя с това образование, как мога изобщо да се старая? Мама и татко бяха израснали във време, когато висшето образование е било привилегия. Но през шейсетте години на мен то ми се струваше банално. Отчуждихме се още повече един от друг.

Насърчен от приятели, взех участие в няколко протестни похода против войната. Но никога не се замислях защо се организират. Просто ми допадаше празничната им атмосфера. Животът ми до този момент беше един голям празник.

Още стоях с отворени очи, когато първата слаба светлина на утринното слънце проникна през високите зарешетени прозорчета на черната стена. Жълтите лъчи бавно се процеждаха през плътния задимен въздух. Загледах се в слънчевата светлина. Радвах се, че нощта е свършила. Но се боях от онова, което можеше да ми донесе денят.

Мъжът до мене се протегна и прозина, като проточи една дълга въздишка с „Аааааллах“ накрая. После се оригна, пръдна и се почеса по слабините. Изкашля се и изхрачи на пода застоялата си слюнка. Запали турска цигара и изсипа цял порой ругатни вместо поздрав към утрото. Навсякъде из стаята се повтори същият ритуал. Шумът се превърна в рев, когато стотината мъже в ареста започнаха да се храчат в хор. Мъжът до мене се смъкна от пейката. После се потътри към най-отдалечения край на помещението. Там се виждаха няколко дупки на пода. Съседът ми се спря пред една от тях, свали панталоните си и клекна. Няколко затворници се събраха пред него и го зяпнаха. Той пет пари не даваше.

Изръмжа нещо, подтикнат от естествената си нужда. Не улучи дупката.

— Туристът Вилюм. Вилюм. Вилюм Хай-йес.

Хукнах към вратата. Един полицай ме отведе горе в тиха стаичка, в която нямаше нищо друго освен ниска маса и два стола. Чаках няколко секунди сам. Влезе слаб, спретнат турчин в костюм.

— Казвам се Ердоан — представи се той на безупречен английски и раздруса ръката ми. — Наричай ме Ерду. Работя за американското консулство.

Слава богу! Най-после пристигна помощ.

— Много съжалявам за тебе, Уилям. Ще се опитам да ти помогна с каквото мога.

— Какво ще стане с мен?

Ерду прелисти нервно някакви книжа.

— Засега не знаем. Ще ти трябва адвокат. В Турция това е много сериозно престъпление.

Той извади списък с турски имена. Бяха на адвокати, подредени по азбучен ред, със съответните препоръки до всяко едно.

— Кого да избера? — попитах аз. Ерду сви рамене.

— Нямам право да ти препоръчвам никого. Сам си избери.

— Знаят ли английски?

— Да. Някои от тях.

Погледнах списъка и мернах името Йешил. Беше завършил Мериландския университет и бе преподавал в Мичиганския.

— Ще взема Йешил. Познавате ли го?

Ерду кимна.

— Ще се свържа с него. Той ще те потърси след няколко дни. Днес следобед ще те отведат в затвора „Сагамалджълар“. Намира се в другия край на града. Йешил ще дойде там.

Консулът също ще прескочи да те види след някой и друг ден. Тогава последва въпросът, от който се боях:

— Искаш ли да се обадим на родителите ти?

— Не. Първо бих предпочел да им напиша писмо. Ерду ми даде писалка и хартия. После ме остави сам.

8 октомври 1970 година Мамо и татко,

Ще ви бъде трудно да прочетете това писмо. И на мен ми е трудно да го напиша. Боли ме отвътре, защото знам каква мъка ще ви причини.

Загазил съм. И то може би много. В момента съм добре. Седя и пиша заключен в една стаичка в истанбулски затвор. Сигурно се чудите как съм попаднал на това ужасно място? Сега няма да ви обяснявам. Само ще ви кажа, че вчера ме арестуваха на летището, защото се опитах да се кача на самолета с малко хашиш. Току-що говорих с един служител от американското консулство. Ще ме свържат с адвокат. Има шанс да ме пуснат, но може и да ме осъдят на няколко години. Наистина нямам представа как ще свърши всичко. Възможно е и да остана тук известно време.

Ех, да можеше да не ви пиша и разправям всичко това. Представям си колко ще ви заболи и разтревожи и как ще се разочаровате. Знам, че ме обичате, но съм сигурен, че не се гордеете с мен.

Мислех, че наистина знам какво правя с живота си. Сега не съм чак толкова уверен. Надявах се, че ще мога някак си бързо да се измъкна и вие никога да не научите. Но се оказа невъзможно.

Така че сега съм в затвора в Турция, чак на другия крайна света. През много светове. И какво мога да ви кажа? Ако ви призная, че съжалявам, дали това ще промени нещо. Ще намали ли болката ви, срама, който сигурно изпитвате? Чувствам се като пълен глупак, задето ПОЗВОЛИХ животът да ми се изплъзне по този начин. Плаче ми се, щом си помисля каква мъка ви причинява. Простете ми.