Били Хейс - Среднощен експрес

Ще ви пиша скоро.

Рано следобед дойдоха войници и извикаха петнайсетина от нас. Наредиха ни по двама и ни оковаха за китките. Поведоха ни навън към отворената задна врата на червена камионетка. Качихме се и седнахме на дъсчените пейки. Откараха ни в другия край на града и ни стовариха пред задния вход на голямо каменно здание. Слязохме и се намерихме в дълга и ниска правоъгълна стая. И тук като в ареста беше мръсно. Опушените варосани стени имаха бледозелен оттенък в светлината на единствената гола крушка. Когато ни свалиха веригите, останалите затворници се наредиха в редица. Аз се измъкнах най-отзад.

Другите затворници стояха с леко наведени глави. Ръцете им висяха отпуснати до тялото. Плещестият сержант, който командваше войниците, изрева някакъв въпрос на първия затворник в редицата. Човекът отговори смирено, но сержантът го удари с опакото на ръката през устата. Друг въпрос. Отговорът отново бе покорен. Последва още по-жесток удар. От устата на човека рукна кръв. Той се разхленчи. Сержантът го обсипа с ругатни и се зае със следващия затворник.

Заваляха нови въпроси. И нови удари. Вторият затворник се опита да вдигне ръка, за да се предпази, но това още повече вбеси сержанта. И той взе да удря по-силно.

Караше наред, като крещеше на всеки затворник, а после го биеше. Имах чувството, че колкото по напредва, все по се ожесточава. А аз бях най-накрая. Мъчех се отчаяно да усвоя смирената стойка на турците.

Сержантът бе стигнал почти до средата на редицата, когато един от затворниците, изглежда, отговори доста арогантно. Удариха го по лицето и го блъснаха в стената. Той се хвана за окървавения нос. Сержантът закрещя на гърчещия се човек. Заби юмрук в корема му. Затворникът се преви надве и се свлече на пода. Тогава сержантът го сграбчи за косата и го помъкна към средата на стаята.

Нещастникът опита да се измъкне, но другите войници също се намесиха. Развика се и взе да моли за милост, докато войниците методично го налагаха по ребрата, бъбреците и краката с черни гумени палки. Той подскачаше по пода и отчаяно се мъчете да се предпази с ръце. Един войник ожесточено го мушкаше в слабините при всяка възможност. Мъжът виеше от болка и страх.

Останалите стояхме мълчаливо в редицата и чакахме. Цялото ми тяло се обля в студена пот. Какво ще стане, когато стигнат до края на редицата и намерят там един глупав турист?

Най сетне войниците завлякоха окървавения човек в един ъгъл, където той се свлече със скимтене. После се спуснаха покрай редицата и взеха да удрят и блъскат другите затворници. Малката стая ехтеше от псувни и писъци. Скоро щеше да дойде и моят ред.

Към мен се приближи огромен войник с пожълтяло лице. Наведе се и надникна в чантата на рамото ми.

— Не бу? — измърмори той, щом извади две жълти топки. — Не бу? Не бу?

Посегнах към топките. Бавно, като гледах да не го уплаша, бръкнах в чантата за третата топка.

— Не бу? Не бу? — попита войникът.

Престанете да треперите, ръце! Започнах да жонглирам.

— Не бу? Не бу? — каза друг войник и бързо се приближи да види. Спрях.

— Яп! Яп! 6 6 Давай. — Буквално означава „правя, върша нещо“ (тур.). Б. пр. — Направи ми знак да продължа.

Отново започнах да жонглирам, въртейки цветните топки пред себе си.

Скоро около мен се събраха и други войници, очаровани, както винаги става с хората, от движението и сръчността. Сержантът се спусна към мен и се разкрещя. Изпуснах едната топка. Той се пресегна и я хвана след първото тупване. Бутна я към мен.

— Яп!

Продължих да жонглирам. Нима можех да постъпя другояче? Докато ме гледаха, войниците не биеха никого. И най-вече мен. Затова взех да правя онова, с което толкова често забавлявах приятелите си в Ню Йорк и Милуоки. Простичко подмятане на три топки. Две в едната ръка и една в другата. Бърз междинен пас. Хвърляш една, хващаш две, хвърляш две, хващаш една. Леко превъртане във въздуха.

В един момент спрях.

— Яп! Яп! — развикаха се от всички страни.

И аз продължих.

Жонглирах поне петнайсетина минути. Ръцете ми отмаляха. Отново изпуснах една топка. Сержантът я грабна, но вместо да ми я върне, протегна ръка за другите две.

Дадох му ги. Той подхвърли една във въздуха, после и другите две. И трите паднаха сред тълпата. Сержантът изрева някаква заповед и моментално ги получи обратно. Подържа ги за миг. После срамежливо ми направи знак да му покажа. Отидохме в един ъгъл, където се опитах да го науча. Чувството му за координация беше добро, но по никакъв начин не можех да му обясня, че трябва много да се упражнява. Той все не можеше да го направи както трябва. Започна да се изнервя. Аз също. Не ми се щеше да се върне към онова, за което го биваше.