Били Хейс - Среднощен експрес

— Ха, я гледай! — извика един як затворник, който седеше на крайчеца на леглото. Косматите му мускулести ръце бяха покрити с татуировки. — Ей, как си, мой човек? — Той стана и посегна да отвори вратата. — Откъде си? За какво те опандизиха? Как се казваш?

Говореше свободно английски, без запъване, със силен акцент, който не можех да определя. Черните му очи блестяха. Хилеше се насреща ми и не спираше да бърбори.

— Ей, момчета, вижте, ново пиле. Как ти е името? — попита ме отново и раздруса ръката ми.

— Уилям… — започнах аз, но той ме прекъсна.

— Уилям. Глупости! Аз се казвам Попай, а това са Чарлс и Арне. — Посочи другите — единия черен, другия — бял, които кротко си ядяха. — Я седни тук, Уилям — предложи Попай и бръкна под леглото да вземе нещо.

Понечих да седна на края на леглото, но Попай бързо ме хвана за ръката. Арне имаше уплашен вид.

— НЕ! Ей тук — каза Попай и припряно сложи голям железен бидон на пода. Леглото изглеждаше по удобно, но аз разбрах намека. Настаних се на бидона Попай скочи на леглото.

— Та откъде си, Уилям?

— От Ню Йорк. — Огледах се смаян. Килията бе почти красива. На стената над едно бюро бе закачена изящна японска картина от плат, изобразяваща планински пейзаж. Из цялата стая бяха пръснати сапунени фигурки и сложни хартиени изрезки на разни птици и животни. Един чаршаф, изрисуван с астрологически знаци, покриваше стената зад леглото. След събитията от изминалите два дни стаичката ми се стори топла и уютна.

— Ей, Чарлс, имаме си още един американец — извика Попай.

Чарлс само кимна.

— Чарлс е от Чикаго. Негро от града на ветровете 7 7 Прозвище на Чикаго. Б. пр. . Да, точно така! Сега си имаме черен и бял американец. Липсва ни само… — и Попай запя. Беше естрадна песен от една плоча на групата „Гес Ху“ — „Американска жена… трала-ла-ла-лааа…“

Трябваше да се ухиля на Попай. После погледнах Чарлс.

— Здрасти, как е?

— Окей — призна той, пое неохотно ръката, която му протегнах, и бързо я пусна.

— Здравей, Уили — обади се Арне с тих, кротък глас. — Добре дошъл в килията ми. — Приличаше на скандинавец: беше висок, слаб и много светъл, с поразително спокойни сини очи.

Развълнувах се, като видях, че съм попаднал сред трима души, които говорят английски и са почти на моята възраст. А един от тях дори бе американец.

— Ей, ама тука е много хубаво! — подхвърлих аз. Чарлс се намръщи и поклати глава.

Попай се захили.

— Ха-ха-ха, ах, тоя новичкият американец! Ще ме скъсаш. Уилям. „Тука е много хубаво“, вика. Хо-хо-хо! — И той продължи да се смее над канчето си.

Арне само любезно се усмихна. Подаде ми канче с чорба леща и не вдигна поглед от мене, докато не я изсърбах на един дъх.

— Уилям? — някакъв гих глас прекъсна вечерята ми. Вдигнах очи и видях двама мъже, застанали пред килията на Арне, където вечеряхме. Единият беше на средна възраст, пълен, с тънки кичурчета черна коса, зализани на кръглата му плешива глава. Гледаше ме, присвил мрачните си кафяви очи.

Другият бе слаб и дългурест. Носеше масивни очила с кафяви рамки. Той ме повика на английски.

— Това е Емин — рече очилатият и посочи по възрастния мъж. — Аз съм Уолтър. Емин е нашият мемизир. Той отговаря за затворниците от отделението за чужденци… В кауша де. Ела. Емин ще ти покаже килията.

— Можеш да си довършиш вечерята по-късно — увери ме Арне.

Покорно тръгнах след Уолтър и Емин. Те ме заведоха в празна килия в края на коридора. Емин измърмори нещо на турски и докато говореше, от устата му потече слюнка.

Посочи вътре. Кимнах. Емин изглеждаше доволен и се отдалечи. Килията беше като тази на Арне, само че празна. И студена. Всичко тънеше в прах. За каменния под бе завинтено сиво желязно легло. На него имаше изтърбушен дюшек, който, изглежда, отдавна стоеше там. От единия му край стърчеше вата. В средата личаха тъмни петна. Разнебитена дървена маса и пейка бяха сгънати до стената. В най-задната част на миниатюрното помещение се издигаше висока до кръста преграда, а зад нея в каменния под бе издълбана дупка вместо клозет. Вонеше на урина. Желязно шкафче запълваше жалкото пространство между решетките и края на кревата. Хич не ми се щеше да прекарвам дълго време в подобно място. Но сигурно нямаше да остана много. Двайсет години? Казаха ми го само за да ме сплашат. Никой няма да ми даде двайсет години за две кила. Знаех, че няма да се наложи да разкрасявам килията си като Арне. Той положително отдавна бе тук. Интересно за какво ли.