Били Хейс - Среднощен експрес

Цялото тяло ме болеше от студената влага и от коравото дърво. Имах нужда да поспя. Но главата така ме цепеше, че не можех.

Толкова беше трудно да повярвам. Дали ще мога да издържа? Нямах избор. Сам се забърках в тази каша и сега ще трябва да се оправям някак си. Но дали ще мога? Ще имам ли достатъчно сили да преживея турския затвор? Гъста, задушаваща тъмнина ме обгърна от всички страни. Идеше ми да извикам. Господи, трябва да се измъкна оттук!

Накрая заспах. Късно през нощта ме сепна докосване на пръсти по бедрото. Някаква дребна тъмна фигура побягна. Скочи от пейката на пода сред викове и охкания, тъй като се препъваше в спящите. Един от приятелите ми се събуди. — Не олду? 5 5 Какво става. (тур.). Б. пр. — попита сънено той.

Насилих се да се усмихна и вдигнах рамене. Той веднага заспа. Но на мен вече не ми се спеше. Някъде далече в мрака зави куче.

Обливах се в пот, въпреки че беше студено. Един комар кацна леко на врата ми. Не се помръднах. Бяха толкова много, че нямаше смисъл да ги бия. Затворих очи. Времето минаваше. Мислите ми се пренесоха към една сутрин много отдавна.

Седях в кухнята у дома. През прозорците струеше жълта светлина и белите дантелени пердета искряха. Майка ми си тананикаше тихичко, докато приготвяше закуската, и щастието й изпълваше цялата стая. Лицето й бе толкова младо. Очите й блестяха, когато се обърна да ме погледне.

— Били, просто не знам какво да те правя. Вече си изпил цялата чаша мляко. Нищо чудно, че косата ти е толкова руса. Май ще трябва да ти взема крава, за да имаш постоянно мляко.

— Ще може ли да я държим в задния двор, мамо?

— Разбира се. А ти и Боби ще я яздите. — Ура, чудесно! Хайде да я вземем още днес. Тя се засмя и ме притисна до престилката си.

— Може би все пак първо трябва да поговорим с баща ти. — Тцъ. Хайде да я купим и да го изненадаме. — Тць — изимитира ме тя. — Нека да закусим и върви да играеш. Баща ги няма нужда от подобни изненади.

— Добре — съгласих се аз и хукнах навън да търся приятелите си Лилиан и Патрик. — Но ще поговорим за това после. Като се върна вкъщи… Като се върна вкъщи… Като се върна вкъщи…

Комарът престана да ме хапе. Махна се от врата ми. Отново бях буден. Отворих очи и забих поглед в стената.

Досега всичко се бе нареждало лесно за мен. Мама и татко ми бяха осигурили удобно съществуване. Къщата ни в Норт Бабилън, щата Ню Йорк, беше скромна, но топла. Още от самото начало пътят в живота ми изглеждаше предначертан.

Щях да уча в добрите католически училища, да получавам добри бележки, да следвам в добър колеж, да се оженя за добро момиче, да си намеря добра работа и да живея добре.

Добре. Не се и съмнявах.

В училище сестрите хвалеха старанието ми, макар че почти не се стараех. В спорта винаги бях състезател в училищните отбори, и то без никога да се напрягам.

После отидох да следвам. Татко искаше да се запиша в Маркет, йезуитския университет в Милуоки. И този път не възразих, нали той поемаше разноските. За първи път през 1964 година като първокурсник заживях далеч от къщи. Изведнъж попаднах сред хора, които хранеха съмнения и задаваха въпроси. Аз също започнах да си задавам въпроси. Трябваше ли животът ми да протече по начертания път? В него има много повече възможности от онова, което моите близки считат за нормално.

Карането на сърф например. След първата година от следването реших да си позволя дълга ваканция, за да подредя обърканите си мисли. Заминах на стоп в Мексико, на Тихоокеанското крайбрежие, където се хващах да работя каквото ми падне, за да преживявам. Прекарах безброй лениви часове в каране на сърф край брега. Останах там целия първи семестър от втори курс. Майка и татко много се разстроиха. За първи път открито се опълчвах срещу желанията им.

Но войната в Югоизточна Азия обърка плановете ми. Бях принуден да се върна в университета, защото в противен случай щяха да ме вземат войник. Когато се прибрах в Милуоки, приятелите ми ме посветиха в нещо ново. То бе изместило пиенето на бира като студентско развлечение. Изпуших първата си цигара с марихуана. После с хашиш.

Годините, които се заредиха след това, бяха още по-обезпокоителни. Продължих да следвам, за да не отида войник. Но ученето не ми бе по сърце. Оценките ми, които доскоро бяха добри, станаха средни. Много пъти, когато трябваше да съм в час, аз се шляех из Милуоки. Известно време сериозно се опитвах да пиша разкази. Стената на стаята ми скоро се покри с получените откази от различни списания. Накрая просто престанах.