Брайън Хейг - Убиецът на президента

— Трябва ли да повикам адвоката си?

Джени ме стрелна с поглед.

— Разбира се, мисис Барнс — изправих се аз, а на Джени подхвърлих: — Подай ми белезниците си, ако обичаш. — Изчаках задължителните няколко секунди, след което хладно заповядах: — Протегнете ръцете си, мисис Барнс. Ще получите възможност да се свържете с адвоката си от най-близкия полицейски участък веднага след като ви бъде предявено официалното обвинение.

Маргарет Барнс се втренчи в белезниците и дълго време остана така. Реално погледнато, закоравелите престъпници изобщо отказват да говорят с ченгетата, вероятно защото са минали през мелницата по няколко пъти. Но обикновените хора не могат да преценят, че обстоятелствата са срещу тях, въобразяват си, че ще блъфират и ще надхитрят ченгетата с полуистини и полулъжи. Дори когато получат първата си присъда, те често си въобразяват, че имат безупречна репутация, която трябва да защитават.

Очевидно през главата на Маргарет Барнс беше преминала комбинация от подобни мисли, тъй като тя леко кимна и каза:

— Добре. Той ме преби. Имам предвид Калхун. В онази нощ беше бесен и ме хвърли от стълбите. Беше… Всъщност не беше пиян, макар че беше пил. — Заби очи в моите, сякаш за да подчертае единствената и свята истина, която бе пожелала да сподели с мен: — Той не беше пиян!

— А след това заедно измислихте историята с автомобилната катастрофа, за да скриете истината? — подхвърли Джени.

Мисис Барнс кимна.

— Той ви заплаши, нали? — попита партньорката ми. — Предупреди ви, че това ще разбие не само вашия живот, но и живота на Джейсън.

Жената отново кимна.

— Изобщо не съм губила съзнание. — Той се надвеси над мен, но аз не бях в състояние да се помръдна. И тогава разбрахме, че съм получила сериозни наранявания. — Направи безуспешен опит да потисне стенанието, което напираше в гърдите й. — Той каза, че ще ме убие, Дженифър! И щеше да го направи, повярвайте ми. Наистина щеше да го направи! На моменти беше… брутален…

Джени й позволи необходимата пауза, след което поверително подхвърли:

— Разбирам добре вашето решение, Маргарет. Вярвам, че наистина би могъл да ви убие, а после да потърси друг начин да скрие истината. Но след това… След това ви е поставил под тотален контрол. Къде отивате, какво правите, кога да използвате тоалетната, да се храните и почивате.

— Да, да… — енергично закима жената. — Чувствах се като… като животно!

— Той беше жесток човек, нали?

— Изключително жесток! Но навън беше прекрасният съпруг и баща, уважаваният федерален съдия. Нормален, очарователен. Но само навън! Влезеше ли у дома, ставаше различен!

— Разбирам, Маргарет. Калхун е бил болен човек. Бил е пристрастен към властта и тоталния контрол, включително и над партньорите си. Държал на пълното подчинение от страна на съпругата си и в този смисъл е бил доволен, че след инцидента вие сте останали прикована към инвалидната количка. Защото по този начин сте останали тотално зависима от него. — Мисис Барнс унесено кимаше, а Джени направи малка, но прецизно изчислена пауза, след което попита: — И от Джейсън е изисквал абсолютно подчинение, нали?

По лицето на Маргарет се затъркаляха едри сълзи, от устата й излитаха сподавени стенания. Първата мрачна тайна излезе на светло, ефектът беше като гръмването на прашна бутилка шампанско.

— Аз… Синът ми и аз… Между нас нямаше никаква връзка. Не си говорим от години.

— Ще стигнем и дотам. Сега ми разкажете за семейството си.

И Маргарет Барнс започна. През слепващите десетина минути ни разказа как се е чувствала като съпруга на Калхун Барнс, какво е изпитвало момчето, наречено негов син. Пред нас се очерта силуетът на едно наистина страшно чудовище — много по-страшно, отколкото изобщо бяхме допускали. Джени беше права — жената наистина искаше да се освободи от всичко, натрупано през годините. И то дойде като приливна вълна, като стенеща колекция от безкрайни кошмари за нея и за сина й.

Докато слушах тази покъртителна история, изведнъж си спомних, че Джени беше демонстрирала изненадваща прозорливост в къщата на Джейсън. Калхун наистина се беше оказал тираничен родител и отвратителен грубиян, който пребивал сина си и за най-дребното нарушение, изисквал и налагал съвършенство във всяко неговото начинание, важно или незначително. Лесно било да се предизвика вулканичният му гняв. Веднъж малкият Джейсън купил една костенурка от свой връстник в училище и я занесъл у дома. В момента, в който Калхун я открил, той пребил момчето с колана си, размазал костенурката с ток, а след това го накарал да почисти мръсотията и да измие ръцете си точно сто пъти. При друг случай, вече като юноша, Джейсън се сбил в училищния двор. В това нямало нищо лошо, но за свое нещастие той загубил боя. Побеснелият Калхун го пребил толкова лошо, че се наложило три дни да не ходи на училище. И така нататък…