Брайън Хейг - Убиецът на президента

При паричните награди си има едно задължително условие: трябва да си жив и свободен, за да можеш да прибереш мангизите. А в дебелата глава на всеки лейтенант от морската пехота с чук е набито правилото, според което изненадата е най-голямото предимство в боя. И то не бива да се губи заради грешки или лекомислени преценки. Затова не виждах логика в предположението, че Джейсън Барнс ще разкрие умишлено своите намерения, мисия и мишена.

Докато предъвквах тези досадни логически постройки, директорът Таунзенд изведнъж взе, че грабна утешителната награда. Вдигнал глава от папката пред себе си, той обяви:

— Според този формуляр баща му се казва Калхун Барнс… — Очите му обиколиха масата: — Съдията Калхун Барнс, нали?

— Шефът му спомена, че баща му е… хм… федерален съдия, струва ми се — колебливо отвърна Джени.

Директорът отмести папката и примигна няколко пъти.

— Някой от вас дава ли си сметка за монументалното значение на този факт?

Аз погледнах към Джени, но тя се беше отдалечила от масата и шепнеше нещо в мобилния си телефон.

Останалите лица около масата бяха неразгадаеми.

Името докосна някаква струна в мен, но за съжаление аз не успях да я идентифицирам. Нещо, но какво?

Таунзенд допря пръсти във формата на пирамида и ни информира:

— Калхун Барнс беше в списъка на президентските кандидати за новия състав на Върховния съд. Този факт стана достояние на пресата и получи широк отклик.

Паметта ми изведнъж се възвърна.

Вероятно същото беше станало и с мисис Хупър, която вдигна глава и прошепна:

— Пресвети боже! Този човек е син на Калхун Барнс?!

— По всичко личи, че е точно така — отвърна Таунзенд, а по гласа му можеше да се съди, че и той не е особено доволен от откритието си.

Но преди да се гмурнем в мрачните дълбини на тази нова ситуация, Джени изключи телефона си и се върна на масата.

— Това беше Рой Елингтън от Отдела по криминалистика — съобщи ни тя. — По време на обиска в къщата на Барнс ние с Шон изпратихме обувките му за сравнение с отпечатъците, намерени в градината на Белнап. Получило се е пълно съвпадение…

Все още нацупен, Джордж все пак благоволи да наруши мълчанието си.

— Подробности — рече той.

— Маратонките на Джейсън Барнс съвпадат точно с един чифт отпечатъци, открити в градината, както и с частичните следи от стъпки, заснети в къщата.

След което Джордж зададе очевидния въпрос:

— Значи Барнс е бил в къщата тази сутрин?

Аз реших да остана верен на адвокатските си умения и отвърнах:

— Поне обувките му са били там.

— Обувките не ходят без крака! — сопна ми се той.

— В лабораторията се открили следи от тор по подметките му — добави Джени. — По всяка вероятност се е прибрал у дома, преоблякъл се е и е изчезнал…

— Вижте, преди да си правите някакви… — Гласът на Уордъл несигурно заглъхна. — Добре де, отпечатъците са си отпечатъци. Но Барнс е работил в тази къща все пак.

— Отчетохме го, Чък — меко каза Джени. — Но Барнс е допуснал грешка…

— Каква грешка?

— Снощи у Белнап е имало прием. Според книгата на охраната преди него мисис Белнап е задействала градинарския си екип. Тревата е била подстригана, лехите почистени от листа и настани със свеж тор. Това е станало около четири следобед — три часа след като смяната на Барнс е приключила…

— Да, но… Знам, ще си кажете… как да се изразя… че проявявам излишно упорство…

— Ако се е върнал след смяната да си побъбри с колегите или по друга причина, това не е било отбелязано в книгата — заключи с равен глас Джени.

— Може би са забравили…

— Няма как да проверим, нали? — обади се директорът Таунзенд. — Защото всички от смяната са мъртви…

Присъстващите посрещнаха тъжната истина с леко поклащане на глава.

Но това, което Уордъл, а и всички останали, с изключение на Таунзенд, мисис Хупър и моя милост, все още не успяваха да схванат, беше свързано с въпроса защо Джейсън Барнс би пожелал да убие президента, неговия говорител и един съдия от Върховния съд.

Явно на мисис Хупър й дойде до гуша, защото вдигна глава и обяви:

— Време е да разпратим официално предупреждение до всички федерални служители. Те трябва да променят всекидневните си навици и най-вече маршрутите, по които отиват на работа. — Очите й пробягаха по лицата на професионалистите около масата. — Някой да има нещо против?

Никой.

Представих си как утре сутринта куп федерални служители ще се сбогуват със съпруги и деца така, сякаш отиват на война, задавайки си въпроса дали да не целунат за сбогом и собствените си задници. Вашингтон просто не е подготвен за изпитания от подобен род.