Брайън Хейг - Убиецът на президента

Напрегнатата тишина бе нарушена от изненаданата и доста разстроена мисис Хупър.

— Аз го познавам! — извика тя, вдигнала снимката на Барнс пред очите си. — Виждала съм го в къщата на Белнап, дори съм разговаряла с него.

— Надявам се, че и той ви помни — обадих се аз. — Разговорите ви сигурно са били топли и приятелски.

Тя ме изгледа така, сякаш бях превъртял.

Сериозно погледнато, аз, а и всички останали имахме нужда да се поотпуснем малко, да отворим душите си. При наличието единствено на предполагаеми улики и безсилието да се доберем до нещо съществено, ние неусетно започвахме да затягаме примката около врата на бедния глупчо. Винаги става така — колкото по-неизяснен е даден случай, толкова по-силно е желанието ни да набием спирачки и да започнем да се правим на умници. Но когато става въпрос за колебание и несигурност, мен много ме бива…

На практика Джейсън Барнс беше водил почтен и дори примерен живот — военно училище, три години в морската пехота, тайните служби. Живот, посветен на Бог, Родина и Семейство. Но не бива да забравяме, че престъплението се ражда в ума на човека. В случая обаче липсваше едно защо — защо този позлатен образец на пълнокръвната американска добродетелност се превръща в маниакален убиец?

Или има и друг Джейсън Барнс, прикрит и потаен, успял да заблуди своите непосредствени началници, колеги, а дори и психоаналитиците? Може би става въпрос за човек с раздвоена самоличност — наполовина Добродушко и наполовина Алчния Саймън? Като служител на тайните служби Джейсън положително е знаел за наградата, обявена за главата на шефа му. Един огромен куп пари, предназначен за онзи, който притежава достатъчно кураж да посегне към него. Но нищо в начина му на живот не предполагаше, че точно парите са искрата, която ще запали буен огън в душата му.

Разбира се, хората се променят. Всекидневната близост с неограничената власт и парите се отразява на душата и съзнанието, на самия дух. Всяка сутрин горкият неудачник се качва в очуканата си мазда и потегля към имението, където е принуден да клечи цял ден в една тясна подземна килия и да наблюдава с помощта на камерите как Господарят и Господарката посрещат лъскави мерцедеси, от които слизат джентълмени в смокинги и дами с дълги официални рокли, които се наливат с шампанско, разменят си политически услуги и пускат по някой чек в касичката на Републиканската партия.

А възможно ли е Джейсън Барнс да е преживял някаква спастична метаморфоза? Някакво галванизиращо разкритие, което го е запратило презглава в дебрите на убийствената ярост?

Мислено проследих живота му, опитвайки се да стигна максимално назад, в миналото. Баща му е бил съдия, който със сигурност е тъпчел главата на синчето си с възвишени идеали, с приказки за равенство и справедливост. Израснал е в Ричмънд — бастион на южняшката култура, инстинктивно отбягван от амбициозните печалбари. Това е било както хубаво, така и лошо. Спомням си, че преди няколко години бях за месец и нещо в Ричмънд във връзка с някакво разследване. Направи ми впечатление на град, от който се излъчва някаква особена, старомодна провинциалност, главно по отношение на затворените си и някак изолирани квартали. Малкият Джейсън със сигурност е изпитвал трудности като синчето на известен в целия град съдия. Военните бази излъчват подобна аура на мрачна изолация. Самият аз бях полковнишки син и по тази причина още помня как ме гледаха другите деца и родителите им, когато вършех пакости. Помня, и още как!

Бяхме успели да се уверим, че Джейсън е благочестив човек, чийто съзнателен живот е бил разпределен между висшите идеали и патриотичните добродетели. Бяхме разкрили монашеския му начин на живот, бяхме станали свидетели на манията му за ред и чистота. Ето защо логичният въпрос в момента би трябвало да звучи така: Докъде е стигало всичко това?

Прозрението на един философ гласи, че революциите не се вдигат от циниците, а от разочарованите идеалисти. Може би Джейсън Барнс е надзъртал обезпокоително дълго зад завесата на измамната действителност, към ръчките и зъбните колела на машината за омайване, към парите, които я смазват и гресират, към безграничното лицемерие на демокрацията. Ако всичко това е вярно, може би трябва да се приеме, че Джейсън е помислил за някакво разчистване, за слагане точка на бъркотията. Може би…

И двата мотива звучаха напълно достоверно: алчността — най-старият мотор за задвижване на мръсни деяния; и гневът — нектарът на най-ужасните престъпления в историята. Но все пак нито един от тях не дава рационално обяснение за абсурдната екстравагантност на убийството. Когато е тръгнал на морален кръстоносен поход, благочестивият не избива невинни хора. Алчният пък си има основателни причини да проявява благоразумие в действията си. Противоречивите крайности нямат смисъл, освен ако не пропускаме нещо, което свързва жертвите. А ако Джейсън е бил мотивиран от парите, защо му е трябвало да оставя онази насочваща бележка в дома на Белнап? Защо е изпратил Файнбърг и Бенедикт в моргата?