Брайън Хейг - Убиецът на президента

Оттегли се, без да уточни кои са тези участници, вероятно нарочно, за да ни подразни. За съжаление това е начинът, по който въздействам на хората. Но директорът, за когото спомена Джон, беше Джеймс Питърсън — голяма риба в моята хранителна верига. Спокойно можете да се обзаложите, че това, което се случва в момента горе, в неговия просторен и светъл кабинет — а то си е цял апартамент, — не е нищо друго освен борба за кокала, въпреки че една от разновидностите на играта се нарича „гледай да не те уцелят с банана“. За да продължа с мрачните хранителни метафори, ще добавя, че в момента убийството на Белнап е горещият картоф, който шефовете си подхвърлят, надявайки се той да попадне в чужд отдел, управление, служба или агенция… Разбира се, всеки един от тях щеше да получи своята порция екшън, но във Вашингтон на това му викат „спипай Водещия“. И когато топката се търкулне, както често се случва, Водещият заема централно място в съответното разследване на Конгреса и всички се хващат да изриват идиотщините в неговата пощенска кутия.

— Залагам петарка, че всичко ще се стовари на твоята глава — усмихнах се на Марголд аз.

Тя само сви рамене, отказвайки да приеме залога. Но след кратка пауза подхвърли:

— Иска ми се да сключим една сделка…

— Лоша идея.

— Защо?

— Защото не притежаваш нищо, което искам аз.

— Не става въпрос за размяна, а за сделка.

— Да чуем…

— Аз ще ти пазя задника, ако ти пазиш моя…

— Нима трябва да сключваш сделка, за да си пазиш задника?

Тя ме дари с втренчен поглед. За момент ми мина през ума, че ще се оплаче в църковното настоятелство от моя непристоен език или бог знае какво. Но в крайна сметка тя въздъхна и каза:

— Стига вече, Дръмънд. Ние с теб можем да бъдем добър екип.

— В какво можем да бъдем добър екип? — натъртено попитах аз.

— Правиш впечатление на човек, който познава правилата на играта — усмихна се тя. — Ако ме държиш в течение на онова, което става тук, аз ще имам грижата да те информирам за събитията при нас. Не търся нито слава, нито доверие. Единственото ми желание е да преживея това, което се е стоварило на главата ми.

Можех ли да й се доверя? В никакъв случай. Но в ситуации като тази човек не казва „не“, а започва да шикалкави.

— Вече имаше възможност да се убедиш, че съм много добър — рекох. — Но дали и ти си добра?

— Аз съм… Е, добре, в случая не ми достига дълбочина.

— В случая няма никаква дълбочина.

Тя протегна ръка.

— Аз съм Джени от Кълъмбъс, Охайо, трийсет и пет годишна. Завършила съм държавния университет в Охайо, специалност психология, защитила съм докторска дисертация по приложна психология в „Джонс Хопкинс“.

Вдигнах вежди в безмълвно учудване.

— Наистина съм много умна — продължи да се усмихва тя. — Единайсет години стаж по специалността. Три от тях в Детройт, други три в изправителните заведения на „Голямата ябълка“… От пет години насам работя в Куонтико на длъжност инструктор и профайлър към Отдела за поведенчески науки.

— За това ли си включена в разследването? — попитах аз. — За да профилираш?

— Не. Преди три месеца ме повишиха в СОА, което ще рече „старши оперативен агент“ по националната сигурност, след което ме назначиха във вашингтонското управление на ФБР.

Направи малка пауза, вероятно в очакване на допълнителни въпроси, не чу такива и нетърпеливо подхвърли:

— А сега ти, но бързо…

Не успях да задоволя любопитството й, тъй като вратата се отвори и в залата нахлу внушителна група — две жени, останалите мъже. Всички си бяха наложили игралните маски — сиреч демонстрираха пълна липса на емоции, съмнение или объркване. Бяха добри актьори, но отдалеч личеше, че сфинктерите им са се свили до размерите на главички на карфици.

Начело крачеха тежкарите: Марк Таунзенд, високоуважаваният директор на агент Марголд, следван по петите от вече споменатия Джеймс Питърсън — директор на цирка и повелител на всички участници с високо самочувствие.

Отделих няколко секунди, за да огледам тези двамата. Таунзенд беше висок и строен, всъщност почти мършав, с тясно издължено лице, сива и гъста като четка коса и странен, абсолютно немигащ поглед на необичайно раздалечените си очи. Питърсън беше нисък и набит, с тъмна коса и лилави устни, очевиден сангвиник.

Двамата адски много приличаха на комиците Абът и Костело, но веднага си личеше, че не бива да бъдат възприемани лековато. Особено в момента, тъй като очевидно не бяха в приветливо, игриво или сантиментално настроение.