Брайън Хейг - Убиецът на президента

Точно така, но армията никога не разсъждава по този начин.

Всъщност аз подозирах, че генерал Клапър иска да си почине от мен — нещо напълно разбираемо. Аз имам свойството да дотягам на шефовете си. И тъй, бях даден назаем на адвокатска кантора с договор за една година. Тя се помещаваше в една огромна бяла сграда във формата на подкова, която гъмжеше от абсолвенти на елитни университети, бивши политици и разни надути до пръсване типове с различни видове пълнеж. Според мен Клапър се е надявал, че балонът ще спадне, след което ние ще си седим на чаша шери и ще разговаряме за опера и изтънчени вина, казано иначе — ще станем истински дружки. Но както знаем, никое зло не идва само. Оказа се, че част от личния състав на кантората е затънал до гуша в разни мошеничества, а военният адвокат, когото смених — оказа се адвокатка, при това моя близка приятелка, е била убита. Именно сестрата на тази приятелка — съветничка в общината на Бостън, беше предложила да я заместя аз. Била убедена, че само аз мога да заловя убиеца — някакво гадно копеле, което трепело наред и тероризирало целия окръг Колумбия.

Но разследването ни отведе до сърцевината на една изключително секретна и жизненоважна операция на ЦРУ, вследствие на което аз се озовах точно в тази сграда, макар че се опитваха да ме подхлъзнат на всяка крачка. ЦРУ искаше да спаси тайната си операция, а аз — да накажа всички, които имаха нещо общо със смъртта на приятелката ми. Те си помислиха, че са получили каквото искат, но аз — не. И в крайна сметка си платиха всички, които исках да си платят. Хепиенд, нали?

Да, ама забъркаш ли се с федералните, хепиенд не се предвижда. ЦРУ остана впечатлено от моята изобретателност, хитрост и най-вече от моята безпардонност. Моят шеф обаче беше на друго мнение. И след като сравниха мненията си, аз бях запратен тук.

Казано с две думи, Клапър постигна каквото искаше, а именно да му се махна от главата. ЦРУ също — сдоби се със служител, на когото плащаха другаде. На никого не му хрумна да попита какво, по дяволите, искам A3, но това няма значение, тъй като под слънцето има и далеч по-лоши служби от тази, която предложиха на мен. Ако не друго, поне работата изглеждаше интересна…

Освен това получих и момичето. Джанет Мороу явно беше изиграла важна роля в цялата история и беше спечелила достатъчно престиж, за да получи поста заместник окръжен прокурор. Животът й стана изключително запълнен, моят също. Тя трябваше да наблюдава работата на трийсетина прокурори по наказателни дела, а аз — да надзиравам себе си. И трябва да ви кажа, че работата се оказа адски продължителна и изтощителна. Виждахме се единствено през почивните дни, но и двамата натискахме спирачката, тъй като знаехме, че това не е начинът да се създаде една връзка.

В допълнение аз се оказах собственик на пълен гардероб с костюми и спортни сака от „Брукс Бръдърс“, които ми бяха предоставени безплатно от фирмата. Благодарение на тях започнах да изглеждам по-богат и по-щастлив, отколкото бях. Да не говорим, че паснах отлично на отбраната публика, която се трудеше в ЦРУ.

Но както и да е…

В момента един служител на ЦРУ ни чакаше пред входа. Беше добре възпитан и любезен джентълмен, който дори отвори вратата на агент Марголд, усмихна се и каза:

— Здрасти, аз съм Джон от канцеларията на директора.

— Здрасти, Джон — рече Марголд.

Онзи обаче се забави и аз бях принуден да се обадя:

— Здрасти, Джон.

Господи, как се оказах забъркан с тези типове?

Джон кимна, на лицето му се изписа покруса.

— Не искам да ви притискам, но кризата на върха наистина е страшна. — После любопитството му надделя и той се обърна към мен. — Много зле ли беше?

— Кое?

— Убийствата. Нали току-що идвате от убийството на Белнап?

— Ами… — проточих аз. — А как вървят нещата тук, Джон?

— Истинска лудница. Слуховете буквално ще пробият стените. Какво видяхте там?

— Мъртъвци.

— Добре де, ясно. Но как са били убити? С куршуми? С газ? По друг начин?

Погледнах го право в очите и изръмжах:

— Шестима достойни хора са мъртви, но как е станало това, не ти влиза в шибаната работа!

Марголд се усмихна.

Джон се намръщи.

Въпреки това уреди бързо формалностите с охраната и ни придружи по целия път — през фоайето и асансьора до третия етаж, където ни вкара в една празна заседателна зала.

— Чакайте тук — разпореди се той. — Шефовете се съвещават в кабинета на директора. Скоро и другите участници ще се прехвърлят в тази зала.