Брайън Хейг - Убиецът на президента

— Били са няколко души, Бен — поклатих глава аз. — Време е да свикнеш с тази мисъл. Не знам доколко ще те облекчи намерението ми да дам една сравнително добра оценка на охраната…

— О, благодаря ти.

— Не го вземай чак толкова навътре…

— Добре, няма.

Изминахме няколко крачки по посока на колата и Марголд се обърна да ме погледне.

— С това ли се занимаваш в ЦРУ? С реконструкция на местопрестъпления?

— Не.

— В такъв случай как… Как успя да навържеш нещата?

— Ами… Едно време имах навика да трепя хора.

— Питам те сериозно — тръсна глава тя.

— Добре де, адвокат съм по наказателни дела.

— Ей затова не обичам да работя с типове от ЦРУ като теб! — извъртя очи тя. — Всички до един сте отвратителни лъжци!

Усмихнах се.

— Хайде, влизай в колата! — заповяда тя.

А проблемът на типовете от ФБР е, че всички са отвратителни скептици. Преди да постъпя в юридическия, аз работих известно време в отдел „Специални операции“ и имах някакво понятие от методика и техники.

Ако ми позволите една скромна забележка, бих добавил, че забелязах отъпкания тор още преди да влезем в къщата. За разлика от Марголд, която беше заета да си слага гумените ръкавици и да ми обяснява какъв отвратителен задник съм аз.

— Имаме само пет минути — съобщи на шофьора тя. — Не искам да закъснявам, затова дай газ!

Той покорно натисна педала и колата се понесе по Белантри Фарм Драйв, от двете страни на която се мяркаха миниимения. Някъде към средата на квартала се разминахме с дълга колона микробуси и тъмносини патрулни коли, която пътуваше в обратна посока. Марголд измъкна мобилния си телефон и в продължение на две минути раздаваше инструкции — на своя човек в екипа на криминалистите, които трябваше да вземат отпечатъци от звънеца, да търсят гилзи и да снемат отливки от следите в лехата.

— Да, добре — приключи разговора тя. — По-късно ще намерим време да се отбием, за да направиш отливки и от нашите обувки.

Натисна бутона за изключване, облегна се и извърна очи към прозореца. Вероятно претърсваше мозъка си за нещо пропуснато. Върху раменете на тази млада дама се беше стоварила цяла лавина от лоши новини, с които по мое мнение тя не се справяше особено добре.

— Ти ли си разследващ агент по случая? — попитах.

— Не. Ще го възложат на специален агент Марк Бътърман, един от най-добрите…

— Да не е сред онези, които останаха в къщата?

— Не, те са от екипа за бързо реагиране. А Бътърман живее далеч, на половината път до Болтимор. В момента пътува с конвоя.

— В такъв случай защо изпратиха теб?

— По същата причина, поради която изпратиха теб.

— Защото си духовита, очарователна и умна?

Тя ми хвърли изпълнен с укор поглед и въздъхна.

— Явно умееш да се оправяш с местопрестъпленията, но я да те видим дали си толкова светнат в предположенията…

— Слушам те — рекох.

— Трябват им двама тъпаци, които да поемат вината в случай, че нещата се развият зле и доведат до смъртта на президента.

Почти веднага след това интересно и обезпокоително предположение колата спря пред входа на Централното разузнавателно управление.

— Чакай тук — нареди Марголд на шофьора, а на мен подхвърли: — Вече си у дома, можеш да дишаш спокойно.

— Няма нищо по-хубаво от дома — замечтано отвърнах аз. Само дето това не беше моят дом.

Нека ви разкажа с две думи как се озовах тук. Миналата зима бившият ми шеф — председателят на Военния съд генерал-лейтенант Клапър, стигнал до заключението, че Шон Дръмънд трябва да излезе в дългосрочен отпуск. По онова време бях „адвокат за специални поръчения“ — една загадъчна титла, зад която практически няма нищо. Бях член на малък екип от подбрани съдии, адвокати и юридически съветници, които се грижат за юридическите проблеми на хората, ангажирани в свръхсекретни операции. Това бе един свят на сенките, в който нашето единствено задължение беше да държим осветлението изключено.

Изкарах осем години като прокурор и защитник по различни наказателни дела. Едва ли бих си признал публично, но през тези години започнах да харесвам армията и да си обичам работата. На практика тайничко се надявах, че армията е объркала нещо с досието ми или пък някой умен чиновник е рекъл: „Хей, тоя Дръмънд много го бива в тая работа… Може би ще ви прозвучи смешно и дори налудничаво, но защо да не го оставим там, където е? Това ще бъде най-доброто решение както за данъкоплатците, така и за самия Дръмънд… Ще бъде полезен за всички, нали?“