Брайън Хейг - Убиецът на президента

Единият от нас трябваше да каже нещо, но аз, хукнал насам, подчинявайки се на някаква вътрешна необходимост, не знаех как да започна, докъде да стигна и къде да свърша. За щастие той спря очи върху мен и каза:

— Чух за ролята ти при залавянето на онези. Поел си голям риск, за което ти благодаря.

Кимнах.

Той помълча малко и попита:

— Що за типове бяха?

Знаех защо ми задава този въпрос. Много ми се искаше да му кажа, че убийците на жена му са били достойни противници, че колективната ни неспособност да ги заловим, преди да падне гилотината, не се дължи на некадърността ни, а по-скоро на техните смайващи качества. Но този човек заслужаваше да чуе истината.

Поех си въздух и започнах:

— Прекарах доста време в компанията на жената, казва се Мерилу. За нея мога да кажа малко: дива и проста, злобна и коварна. Получих възможност да наблюдавам и Ханк, но за кратко време. Голям мъж, надарен с огромна физическа сила, но умът му беше колкото детски аспирин. Уизнър имаше повече акъл от останалите, а вероятно и впечатляващи технически умения.

— Той е бил главатарят, така ли?

— Мисля, че той е планирал убийствата — имам предвид като физически акт. Същевременно обаче му липсва талант и опит, за да конструира цялостната операция, да избере средата, да проследи мишените или пък да уточни онези дребни подробности, които съпътстваха всяко едно от убийствата.

— Уточнихте ли какво точно са направили той и неговите съучастници във Форт Худ? Някои кражби носеха белега на гениалност и безумна смелост.

— Форт Худ е мястото, където Уизнър е прекарал по-голямата част от живота си. Кражбите са осъществени в максимално благоприятна обстановка — когато никой в нищо не го е подозирал и съответно не са били взети подходящите предпазни мерки. Но действията се развиха тук, във Вашингтон, на наш терен. Ние знаехме, че той е тук, знаехме какво върши и направихме всичко възможно, за да го спрем.

Той обмисли думите ми, огледа ме и рече:

— Нямах представа, че са толкова зависими от Барнс. За какво беше всичко това? За да се изтрие петно, лепнато върху името на фамилията? — Помълча, после добави: — За трийсет и две години във ФБР съм се натъквал на какви ли не типове. Странно е да видиш как сянката на злото се напластява в душата на някои хора. — Отново млъкна, очите му се сведоха към дланите. Беше един дълбоко разстроен човек, прекарал целия си професионален живот в борба с престъпността, а тя му беше отмъстила по най-ужасния възможен начин. В момента се опитваше да разбере защо се е получило така, но истината беше друга — това защо вече нямаше никакво значение.

Секундите се точеха бавно. Най-сетне той вдигна глава и каза:

— Според мен повечето от нас са способни да отнемат живот, но предумишленото убийство е по силите на малцина. Ти как мислиш?

— Опитът ми сочи същото — отвърнах. — В армията съм служил рамо до рамо с хора, които отнемаха живота на врага без колебание и без угризения на съвестта. Но онзи, който би им заповядал да извършат убийство, да отнемат живот за лична изгода или за неморална кауза, трябва да има много бързи крака.

— Ние сме живели в различни светове, но между тях май има много общи неща — подхвърли той.

— Май е така — кимнах.

— Е, всичко свърши — въздъхна той, погледна ме и добави: — Ти религиозен ли си?

— Да.

— Преди седмица погребахме Джоун. А малко по-късно изпитах насладата да се изправя на гроба й и да й съобщя, че убийците й вече са в ада.

Кимнах, макар че не бях много сигурен в това.

Но беше дошло време да разбера. Вдигнах глава и казах:

— Бих искал да ви задам няколко въпроса, ако нямате нищо против.

— Ти си заслужи правото — кимна Таунзенд.

— Може и да не съм — промърморих аз, след което попитах: — Преди няколко месеца вие назначихте нов старши оперативен агент по националната сигурност в централата във Вашингтон. Как беше взето решението?

Бързата смяна на темите за момент го обърка.

— Защо задаваш този въпрос?

— В момента не мога да ви отговоря. Моля ви.

— Добре. Постът беше освободен от Анди Синклер преди седем месеца. При нас има специален съвет, който борави с деликатните назначения. От него ми предложиха две имена — Джон Фиск и Дженифър Марголд. По мое мнение квалификацията на Джон беше по-впечатляваща от тази на Дженифър. Тя имаше ограничен оперативен стаж, макар че се справяше добре. Но основната й специалност е профайлър, а тя нямаше никакъв опит сред висшата бюрокрация на Вашингтон — един много важен фактор за заемането на тази длъжност.