Брайън Хейг - Убиецът на президента

— Е, чак пък толкова.

— Наистина е така. Знаете ли, че преди три месеца тя изиска досието на тоя тип Джейсън Барнс? Сякаш е предчувствала какво ще се случи.

Вдигнах глава и спрях очи върху Елизабет.

— Какви са били шансовете да се случи? — добави тя.

Какви шансове, Елизабет?

— Какво досие, Елизабет? — попитах на глас аз.

— Комплектът за достъп на Джейсън Барнс. Доколкото си спомням, разрешителното му за максимален достъп беше почти петгодишно. А този тип разрешителни се подменят на всеки пет години, но преди това наново се провежда пълно разследване на кандидата.

— Мисля, че грешиш — поклатих глава аз.

— О, не греша. През мен минават купища разрешителни и аз положително не бих запомнила което и да било от тях, но мис Марголд специално ме помоли да изискам още едно досие. То съдържаше подробно проучване на бащата на Джейсън Барнс.

— Сигурна ли си в това, което казваш?

— Задачата беше много деликатна. Доста се измъчих, докато се сдобия с папката.

Елизабет млъкна и ми хвърли озадачен поглед.

— Ама вие… Добре ли сте?

Добре ли бях? Не, решително не бях добре. По-скоро бях на косъм от сърдечен удар. Нямаше как да скрия шока и смайването, които се бяха изписали на лицето ми. В гърдите ми се появи някакво странно изтръпване, което тръгна нагоре, към гърлото ми.

— Да ви донеса ли вода? — попита Елизабет, заковала поглед в мен.

— Не, не… Аз само… Спомних си нещо.

— Какво си спомнихте, мистър Дръмънд?

Това, което си спомних, не беше нейна работа. Ето защо се обърнах и си тръгнах.

След кратък телефонен разговор с Филис получих домашния адрес на Марк Таунзенд плюс указания как най-бързо да стигна дотам. Оказа се, че къщата на директора е във Виена — на хвърлей място от „Тайсънс Корнър“, където бяха взривили Джоун.

Завъртях копчето на радиото и попаднах на станция, която излъчваше стари златни хитове. През целия път се наслаждавах на групи като „Флийтуд Мак“ и „Харт“.

Домът на Таунзенд се намираше на авеню Боа — една френска дума, която според мен означава, това. Сякаш, за да потвърдят не особено солидните ми познания по чужди езици, от двете страни на улицата се издигаха високи разлистени дъбове, зад които се мяркаха спретнатите и не особено претенциозни къщи на американци от средна ръка. Вкарах колата в алеята, изключих двигателя и се насочих към входната врата, на която имаше лентичка от черно кадифе. На позвъняването ми откликна младо момиче.

— Добър ден — рекох. — Казвам се Шон Дръмънд, а вие вероятно сте…

— Джанис Таунзенд.

Очевидно дъщерята вече беше успяла да се прибере от колежа. Беше красива, дребна и стройна и видимо приличаше на майка си.

— Много съжалявам за майка ви, Джанис — промълвих. — Аз работех с баща ви. Той вкъщи ли е?

— По важен въпрос ли го търсите?

— Страхувам се, че да.

— Добре. Последвайте ме.

Последвах я. Къщата нямаше нищо общо с официалната сдържаност на домакина и вероятно отговаряше на вкусовете на домакинята: беше топла и уютна, обзаведена с доста вкус. Във всеки случай максимално добре за човек, който получава заплатата си от Чичо Сам. Подминахме просторната дневна вдясно от коридора, трапезарията и кухнята вляво, след което спряхме пред малък кабинет в дъното. Джанис ми каза да почакам и изчезна зад вратата. Две секунди по-късно отново се появи и ми направи знак да вляза.

Баща й седеше сковано в едно доста протрито кожено кресло до камината, в която гореше буен огън. В скута му лежеше непрочетен и дори неотворен вестник. С изненада установих, че Марк Таунзенд — човек, за когото бях сигурен, че спи с колосани пижами, сега е брадясал, рошав и облечен в съвсем неподходящи джинси и тениска. Стори ми се остарял най-малко с десет години.

— Добър ден, сър — поздравих аз. — Позволете да ви изкажа своите съболезнования.

— Да… Благодаря. — Думите му прозвучаха някак разсеяно. — Би ли… ъъъ…

Предположих, че ми предлага да седна, и побързах да се отпусна в удобния плетен стол срещу него. След което изведнъж осъзнах, че той вероятно е принадлежал на Джоун, а това вероятно е стаята, в която двамата са прекарвали своите спокойни неделни утрини. Почувствах се като недодялан натрапник.

Както вече споменах, мистър Таунзенд изглеждаше ужасно. И доста отнесен, ако оставим съпричастието настрана. Очите му, които доскоро бяха като немигащи лазери, сега потрепваха като на епилептик, а зениците им бяха оцъклени и разширени. Вероятно му бяха предписали някакво успокоително — нещо, което беше далеч по-приемливо (и вероятно по-евтино) от традиционното давене на мъката в алкохол.