Брайън Хейг - Убиецът на президента

Иначе Рита Санчес говореше с едва доловим испански акцент и беше възпълничка за агент, но аз от опит знам, че в организациите, които държат на външния вид и наблягат на физическата активност — като армията например, — именно изключенията се оказват гениите, които движат нещата напред. Поведението й не беше много шлифовано, но ми направи впечатление на практична жена, която познава реалния живот — онзи, който се води на улицата.

— Сядай — разпореди се агент Санчес и ми посочи близкия стол. — Ще обсъдим няколко неща. Искам да слушаш внимателно и да запомниш всяка дума. Говоря ти сериозно. Изпълниш ли това, което ще ти кажа, довечера ще получиш една хубава пържола за сметка на ФБР.

Златни слова.

Седнах.

— Нека ти опиша онова, което евентуално може да се случи — предложи агент Санчес. — А после ще ти кажа какво ще се случи според мен.

— А не може ли да започнем с това, което аз искам да се случи? — попитах.

Тя хвърли кос поглед към Джени и подхвърли:

— Тоя е сладък, да знаеш.

— Когато е под стрес, винаги става саркастичен — поясни Джени, вдигна ръка към ухото си и добави: — Между другото, Рита, твоите колене ли издават това почукване, което се чува под масата?

Ха-ха.

— Хубаво, а сега да започваме — прибра усмивката си агент Санчес. — Като за начало ще те поразходят. Най-вероятно в границите на града, а може би и из предградията. По този начин искат да се слеят с трафика, за да видят дали нямаш опашка.

Кимнах, а тя продължи:

— Имала съм случаи, при които са разкарвали куриер в продължение на седем-осем часа. Нищо чудно да те прекарат няколко пъти през едно и също място. По-умните се опитват да ни заведат до мястото, докато по-тъпите го използват само за да получат парите. Няма да повярваш какви тъпаци се срещат между тях. — Обърна се към Джени и добави: — В колата му трябва да има жак за мобилен телефон, две-три резервни батерии, сандвичи и напитки. Резервоарът на всяка цена да бъде пълен догоре.

Джени се обърна към агента, който се беше изправил до вратата:

— Заеми се, моля те.

Човекът взе мобилния ми телефон и излезе.

— Познаваш ли добре Вашингтон? — попита ме Рита.

— Кое? — направих се на ударен аз. — А, вероятно имаш предвид онова голямо празно място оттатък реката…

— Не му обръщай внимание — обади се Джени. — Познава всяко кътче.

— Добре — кимна Рита, но в изражението й остана някакво безпокойство. — За всеки случай ще сложим и една карта в колата. Важното е да запазиш спокойствие. Колкото повече те лашкат насам-натам, толкова по-добре. Професионалистите ще лепнат на колата ти електронен уред за проследяване и контактът ще бъде постоянен, независимо дали са решили да те закарат до Финикс и обратно. — Замълча, за да ми даде възможност да осъзная чутото.

— Ясно — кимнах.

— Понякога те изстрелват директно на мястото на предаването — добави тя. — Което не е добре за нас.

— Защо?

— Защото ставаш заложник. По-умните обръщат процеса. Появяват се със свое превозно средство и се опитват да те качат в него. Разбираш ли?

— Да.

— Ще опитат абсолютно всякакви номера и трикове. Например смяна на колите, най-често в тунели или подземни паркинги, и разни подобни гадории. — Извърна глава към Джени и добави: — Трябва да осигурим още един номер, на който да се обадят в случай, че се изнервят или им писне.

— Вече разполагат с моя — увери я Джени.

Не ми хареса тонът, с който бяха разменени тези реплики, затова попитах:

— От какво да се изнервят? От какво да им писне?

Агент Санчес се обърна към мен, но предпочете да не отговаря на въпросите ми.

— Трябва да ти кажа, че рядко се стига до вземане на заложници — подхвърли тя. — Повечето престъпници са тъпи и самонадеяни диваци, които си въобразяват, че могат да ни надхитрят.

Страхотно.

— Въпросът ми беше какво ще стане, като се изнервят или ядосат.

Рита и Джени се спогледаха, след което нещата бяха поети от партньорката ми.

— Шон — започна тя. — Ние знаем, че тези типове са безскрупулни убийци, а вероятно и крадци на оръжие. Но отвличането на хора е съвсем друга работа, за него са необходими други умения и други правила…

Опяването започна да ми писва. Погледнах Джени с нови очи, защото вече не бях сигурен чия линия защитава.

— Хей, ние с теб нали все още си пазим задниците? — попитах.

Тя стисна рамото ми и се усмихна.

Откъдето и да погледнех ситуацията, тя изглеждаше такава, че нищо не ми струваше да попитам Рита: