Брайън Хейг - Убиецът на президента

Вдигнах ръка да въдворя тишина, придадох на гласа си максимална доброжелателност и попитах:

— Обажда се този, за когото си мисля, нали?

— Нищо не можеш да мислиш, мамка му! Изобщо нямаш представа с кого говориш, затова дай да не се преструваме!

— Имам представа, че ни причинихте куп неприятности — предпазливо отвърнах аз.

— Още нищо не си видял! — заплашително изръмжа онзи. — Знам, че това не звучи ободряващо, но си е чистата истина.

Джени бе заобиколила масата и вече се навеждаше към телефона в ръката ми. Лицето й почти се залепи за моето.

— Мисля, че и ти нищо не си видял, приятел — смених тактиката аз. — Президентът е скрит в дълбока дупка, най-вероятно в Аляска, където има куп стари ракетни силози. Компания му правят цял полк бесни армейски рейнджъри, така че няма как да стигнете до него. Но ние непременно ще стигнем до вас!

— На кого му пука къде сте го скрили, бе? — изхили се подигравателно онзи. — Да сме казвали някога, че ще гътнем именно него?

— Ама… Какво каза?

— Прочети бележката, момче! Никога не сме казвали, че ще гръмнем тоя мръсник. Казваме само, че той ще бъде история. Помисли малко и ще разбереш за какво става въпрос.

Не успях да се окопитя за някакъв отговор, тъй като мъжът продължи:

— Хей, слушай добре какво ще ти кажа. Цената е петдесет милиона и не подлежи на дискусия. Плащате и ви оставяме на мира. Не плащате и става страшно. Просто и ясно. Ще ти звънна пак след минута.

Линията прекъсна.

— Мамка му! — казах аз.

— Сменя телефоните — подхвърли Джени. — Използва различни апарати, за да не можем да го засечем.

Думите й бяха потвърдени от агент, който надникна от вратата на заседателната зала, промърмори едно „беше прекалено кратко“ и побърза да затвори.

— Гледали сме в грешната посока — обяви на всеослушание Джени. — Той каза, че не са искали да убиват президента.

Доказвайки старата максима, че всички политици са един дол дренки, Чък Уордъл се облегна в стола си и с облекчение въздъхна:

— Слава богу!

— Тогава какво искат? — рязко попита мисис Хупър.

— Не какво, а кого — поправих я аз.

Телефонът отново иззвъня и аз го вдигнах до ухото си.

— Дръмънд.

— Имаш ли отговор за мен, момче?

— Виж какво — рекох. — Имаме малък проблем.

— Имате куп проблеми и нито един от тях не е малък — засмя се той.

Задник!

— Окей, като за начало нека те попитам как ще разберем, че си истинският Маккой? Малко ни дойдоха до гуша разни задници, дето звънят и се представят за главното действащо лице. Откъде да знам, че ти си правилният задник?!

— Започваш да ми харесваш — засмя се онзи. — Радвам се, че не си изгубил чувството си за хумор, въпреки че цели два дни ми се правеше на глупак. — Смехът се стопи. — Но не се ебавай с мен, синко. Ядосаш ли ме, като нищо ще ти пусна някоя „подскачаща Бети“ отзад!

— Запази спокойствие! — прошепна в свободното ми ухо Джени, успяла да долови по-голямата част от диалога.

Поех дъх си и изтърсих:

— Куп хора знаят, че Файнбърг беше взривен с мина!

— Тъй ли? Може и да си прав, защото клюките се разпространяват наистина бързо. — Непознатият се изсмя, после смени тона: — Я ми кажи тогава, колко хора знаят как си го получиха онези трима нещастници в мазето на Белнап? Малката кучка в антрето я оправих лично. Три изстрела в лицето й, отдясно. Бум-бум-бум. Трябваше да видиш как подскачаше и се гърчеше кукличката, Дръмънд! Един от партньорите ми оправи другите двама — мухльото, който спеше, и идиота зад пулта.

— Майната ти!

— Стига де! — засмя се той. — Ти май пак ми се ядоса! Искаш доказателства, а като ти ги давам, започваш да се държиш като шопар с люта чушка в задника! Много си труден бе, момче! Хайде, ще ти звънна след минутка!

Линията отново прекъсна и сякаш даде сигнал на всички да вземат думата едновременно.

— Не му позволявай да те предизвиква, Шон — каза Джени. — Запази самообладание. Това е бизнес и нищо повече.

— Преговаряй, Дръмънд! — заповяда мисис Хупър. — Открий какъв ще бъде следващият им ход.

— Обяснете му, че всички пристанища и летища са напълно блокирани — посъветва ме Холдърман. — А после ги посъветвайте да се предадат, защото живи няма да напуснат страната.

За малко не си излязох. Спря ме единствено убеждението, че го правят с най-добри намерения. Опитах се да мисля, после хвърлих поглед на часовника си. Оставаха трийсет секунди. Достатъчни, за да поема инициативата, стига да имах някакви идеи.

Джени очевидно го усети и обяви на висок глас: