Брайън Хейг - Убиецът на президента

— Изобщо не е така. Всички вие знаете каква е политиката на правителството — никакви преговори с терористи.

— Първо, нямаме работа с терористи — подхвърли Джени. — Второ, политиката винаги е обект на промени. Всичко зависи от калибъра на пистолета, който са насочили в главата ни. И преди сме преговаряли с терористи, със сигурност ще го правим и в бъдеще. Справка: аферата „Иран/контра.“ — Не искам да ми четете лекции! — сопнато отвърна мисис Хупър. — В разгара на предизборната кампания е абсолютно немислимо да се изплащат каквито и да било откупи, поискани от терористи! Би било чисто самоубийство!

Подхвърлих едно „правилно“ и тя с благодарност погледна в моя посока. Но благодарността й се стопи в момента, в който добавих:

— Представете си обаче каква предизборна кампания ще стане в случай, че вашият шеф бъде убит!

В този момент звънна мобилният ми телефон. Присъстващите престанаха да зяпат в мен, защото се втренчиха в него.

Втори звън, после трети. Прочистих гърлото си, натиснах бутона за включване и рекох:

— Дръмънд.

— Еврика! — рече един мъжки глас.

— Ало? Кой се обажда?

— Тингъл. Нали помните, че обещах да ви се обадя? Направихме онази проверка.

Шест чифта очи бяха заковани върху устните ми. Никой не смееше да помръдне. Положих длан върху телефона и рекох:

— Спокойно.

После я вдигнах и казах на Тингъл:

— Дайте ми резултатите.

— Трима от петимата заподозрени са на работа. Четвъртият от две седмици е в отпуск. Слава богу, оставил е адрес. Открихме го във вилата му край някакво езеро в Юта. Човекът си лови риба.

— А петият?

— Петият се казва Клайд Уизнър. Напуснал преди два месеца. Прекият му началник бил много изненадан, защото бил добър работник и с нищо не показвал, че е недоволен от…

— Генерале! — прекъснах го аз. — Шибаният покрив всеки момент ще се срути на главите ни, така че ви моля да бъдете по-кратък!

— А? Добре. Уизнър е служил в армията. Специалист по ОЕАС, което означава…

Знаех какво означава. Специалистите по ОЕАС се занимават с обезвреждане на експлозиви и артилерийски снаряди и на обикновен език ги наричат сапьори.

— Ясно, карайте нататък!

Отсреща настана тишина, после тонът на Тингъл рязко се промени:

— Не ме притискай, майоре! Защото и теб те проверих. Някой ден трябва да се видим и да си поговорим за начина, по който ми се представи за цивилен!

Не помня дали ви казах, че в армията служат адски мнителни типове.

— С удоволствие, сър — отвърнах. — Очаквам това да стане при пръв удобен случай.

— Не знам дали ще изпиташ удоволствие — изръмжа онзи, после се върна на темата: — А що се отнася до Уизнър, ще трябва да ми дадеш някакъв телефон, на който да ти изпратя факс със служебното и гражданското му досие.

Джени съобразително ми подаде листче с номера на факса, който беше в дъното на заседателната зала. Продиктувах го на Тингъл, който приключи разговора с думите:

— Уизнър притежава квалификацията, нужна за последните бомбени атентати. В момента десет от агентите ми го проверяват. Много скоро ще знаем всичко за него. Ще ти звънна в момента, в който…

— Благодаря, сър — рекох аз и натиснах бутона за изключване.

Почти в същата секунда факсът в ъгъла започна да бълва хартия.

Погледнах Джени, после часовника си. Пет минути, не повече. Времето ни наистина изтичаше. Джени обходи с поглед присъстващите и попита:

— Какъв ще бъде отговорът, господа? Предстои ни да кажем „да“ или „не“.

Очите на всички се извърнаха към мисис Хупър.

— Можете да преговаряте, но без да се обвързвате — отсече тя по типичния за политиците начин.

— Не става — поклати глава Джени. — Те ще искат ясен отговор. Да или не?

— Давам ви разрешение да преговаряте — рече мисис Хупър, — което е повече от достатъчно.

— Не става — дублирах Джени аз. — Не мислете, че тези хора са глупаци, мисис Хупър. Защото не са и ние го знаем, нали?

Тя погледна Джени, после и мен.

— Действайте — рече.

Телефонът ми отново иззвъня. Пак Тингъл, казах си аз и гневно натиснах бутона за включване.

— Вижте какво, знам, че сте бесен, но ние тук си имаме работа!

В мембраната прозвуча груб смях.

— Бас държа, че е така, синко! — каза непознатият. Гласът беше на мъж на средна възраст, дрезгав като на пушач, с тексаско произношение. Звучеше като на човек от дълбоката провинция — интимно закачлив и леко снизходителен. Като на човек, който държи козовете. Което съвсем не беше далеч от истината. Казано най-общо, мъжът насреща не беше Тингъл. Но не беше и Джейсън Барнс — един, общо взето, разочароващ факт.