Херман Хесе - Степния вълк

В следващия миг то се обърна още веднъж към мене и ми каза:

— Искам още нещо да ти кажа за Гьоте. Видиш ли, така както си се почувствувал ти и не си могъл да понесеш изопачения портрет на Гьоте, на мен понякога ми се случва с изображенията на светците.

— Светците? Толкова ли си набожна?

— Не, не съм набожна, за съжаление. Но някога бях. И сигурно отново ще бъда. Човек няма време за набожност.

— Няма време? Потребно ли е време за това?

— О, да, за да бъдеш религиозен, е потребно време, дори нещо повече — независимост от времето! Човек не може да бъде сериозно набожен и едновременно да живее в действителността, да взема и нея сериозно: времето, парите, бар „Одеон“ и всичко това.

— Разбирам. Но как стои въпросът със светците?

— Ах, да. Има някои светци, които особено обичам: Щефан, свети Франц и други. Понякога виждам техни изображения, също и на Спасителя, и на Божията майка така лъжливи, така измамни, глупави, че едва мога да ги понасям; също както ти оня портрет на Гьоте. Когато зърна някой такъв сладникав, тъповат Спасител или свети Франц и видя как другите намират тези изображения за красиви и поучителни, възприемам това като обида за истинския Спасител и си мисля: Защо ли е живял и страдал страшно, щом за хората е достатъчен един такъв глупав негов образ? Но въпреки това знам, че моят Спасител или Франц са просто едно изображение на човек и не достигат до първообраза, че на самия Спасител неговият лик, който аз нося в душата си, би му се видял също толкова глупав и незначителен, както на мене сладникавите копия. Не ти казвам това, за да ти дам право заради гнева и влошеното ти настроение от Гьотевия портрет, не, ти си несправедлив. Споделям го просто, за да ти покажа, че мога да те разбера. Вие, учените и хората на изкуството, имате всякакви странности в главите си, но сте същества като другите, а и ние останалите имаме своите мечти и хрумвания. И тук именно аз забелязах, учени господине, че ти малко се смущаваше как да ми разкажеш своята Гьотева история и трябваше да се напрягаш, за да направиш по-разбираеми за едно обикновено момиче идеалните си замисли. Е, искам все пак да ти покажа, че не беше потребно да се насилваш. Аз те разбирам. И тъй, стига засега. Ти трябва да си легнеш.

Момичето си тръгна, а мен един стар прислужник ме поведе по стълбата нагоре до третия етаж, прекалено сериозно първо ме попита за багажа ми, а когато чу, че нямам такъв, трябваше да предплатя това, което той нарече „пари за нощувка“. После по старо мрачно стълбище ме заведе до стаичката горе и ме остави сам. В стаята имаше мизерно дървено легло, много късо и твърдо, а на стената висяха сабя и цветен портрет на Гарибалди, също и един увехнал венец от празника на някакъв съюз. Много бих дал за една нощница. Добре поне, че имаше вода и малка кърпа, можах да се измия, после легнах в леглото облечен. Оставих лампата да свети и имах време за размисъл. И така, историята с Гьоте беше вече в ред. Чудесно е, че той ми се яви насън! И това чудно момиче — ако само знаех името му! Изведнъж един човек, жив човек, беше разбил мътния стъклен похлупак на моята смразеност и ми бе протегнал ръка — добра, красива, топла ръка! Изведнъж изплуваха неща, които някак ме засягаха, за които можех да мисля с радост, с грижа, с напрежение! Мигом се отвори една врата, през която нахлуваше животът. Аз навярно отново можех да живея, навярно отново можех да бъда човек. Сърцето ми, стихнало в студа и почти вледенено, трепна отново, биеше сънно с малки слаби криле. Гьоте беше при мене. Явил ми се беше Гьоте. Едно момиче ми беше поръчало да ям, да пия, да спя, бе проявило към мене дружелюбие, бе ми се присмяло и ме бе нарекло глупаво малко момче. И то също, странна малка приятелка, ми бе разправило за светците, за да ми покаже, че не съм сам дори в моите най-своеобразни чудатости, че не съм сам и неразбран, нито съм болезнено изключение, че имам братя и сестри и те ме разбират. Дали ще мога да я видя отново? Да, сигурно. Тя е човек, на когото може да се уповаваш. „Думата си е дума.“ И пак се унасях в сън, спах четири-пет часа. Минаваше десет часът, когато се събудих в измачкани дрехи, разбит, уморен, със спомена за нещо ужасно, случило се вчера, но жив, обнадежден и изпълнен с добри мисли. Завръщайки се в моето жилище, вече не изпитвах страха, който миналия ден ми вдъхваше прибирането у дома.

На стълбището над араукарията срещнах „лелята“, моята наемодателка, която рядко виждах и чиято приветливост много ми допадаше. Сега срещата не ми беше приятна, все пак изглеждах малко запуснат, уморен от безсънна нощ, несресан и небръснат. Поздравих и исках да отмина. Обикновено тя уважаваше моето желание да бъда оставен сам и без особено внимание. Днес обаче, изглежда, воалът между мен и околната среда се бе разкъсал, една преграда беше рухнала, жената ми се усмихна и се спря.