Херман Хесе - Степния вълк

Никак не ми допадна, че старият мъж се измъкна от моите въпроси и обвинения по такъв шеговит начин и аз погледнах към него с упрек. Тогава Гьоте се приведе напред, доближи своята вече съвсем детинска уста до ухото ми и тихо прошепна:

— Момчето ми, ти вземаш стария Гьоте твърде сериозно. Мървите стари хора не бива да се вземат сериозно, несправедливо е да се постъпва така с тях. Ние, безсмъртните, не обичаме сериозното отношение към нас, обичаме шегата. Сериозността, момчето ми, е творение на времето; тя възниква, дотолкова искам да ги издам, от едно надценяване на времето. Някога и аз самият надценявах времето, затова исках да стана на сто години. Но, виждаш ли, във вечността няма време — вечността е миг, просто достатъчно дълъг за една шега.

Всъщност с този човек повече и не можеше да се размени сериозна дума — той с удоволствие се поклащаше с поприсвити колене, сякаш танцуваше, а минзухарът на неговата звезда ту изхвърчаваше като ракета, ту се смаляваше и изчезваше. Докато Гьоте блестящо изпълняваше своите танцови стъпки и фигури, неволно мислех, че този човек поне не бе пропуснал да се научи да танцува. Умееше чудесно. И отново ми хрумна за скорпиона или по-скоро за Моли и извиках на Гьоте:

— Кажете ми, тука ли е Моли?

Гьоте се разсмя високо. Отиде към своята маса и изтегли едно чекмедже, взе някакво скъпо кожено или кадифено ковчеже, отвори го и ми го показа. Вътре имаше малък, безукорен и блестящ върху тъмното кадифе женски крак, очарователен крак, леко свит в коляното, с опънато надолу стъпало и много нежни изострени пръсти.

Аз протегнах ръка и исках да взема малкия крак, който ме накара да се влюбя, но така както бях посегнал с два пръста, ми се видя, че тази играчка леко трепна и изведнъж ме връхлетя подозрение, че това може да е скорпионът. Стори ми се, че Гьоте разбра, изглеждаше дори, че той е желал и целил тъкмо тази дълбока смутеност, това трепетно раздвоение между жажда и страх. Той поднасяше блестящото скорпионче съвсем близо пред лицето ми, гледаше, че жадувам за него; гледаше, че се стъписвам ужасен, и това, види се, му доставяше голямо удоволствие. Докато ме дразнеше с прекрасния опасен предмет, отново бе станал съвсем стар, прастар, на хиляда години, със снежнобяла коса и увехналото му дядовско лице се усмихваше тихо и беззвучно, избухна в гръмък смях с един старчески кикот, сякаш идещ от бездна.

Когато се събудих, бях забравил съня. Едва по-късно отново се сетих за него. Трябва да бях спал почти цял час сред музиката и суетнята, край ресторантската маса, никога не бих сметнал за възможно подобно нещо. Милото момиче стоеше пред мене, опряло ръка на рамото ми.

— Дай ми две или три марки — каза то. — Аз хапнах нещо оттатък.

Подадох цялата си кесия. То се отдалечи с нея и скоро се върна.

— Така. Сега мога да постоя още малко при тебе, после трябва да си тръгна, имам една уговорка.

Аз се уплаших.

— С кого? — попитах бързо.

— С един господин, малки ми Хари. Той ме покани в бар „Одеон“.

— Ох, аз мислех, че няма да ме оставиш сам.

— Тогава да беше ме поканил ти, но друг вече те е изпреварил. Нищо. Така ще спестиш добри пари. Познаваш ли „Одеон“? След полунощ сервират само шампанско. Широки кресла, негърски състав, много изискано.

Аз не бях помислил за всичко това.

— Ах — подех умолително, — нека аз да те поканя! Намирам го за съвсем естествено. Ние станахме вече приятели. Нека отидем заедно, където искаш — моля те.

— Това е мило от твоя страна. Но виждаш ли, думата си е дума, аз приех и трябва да ида. Не настоявай повече. Ела, пийни една глътка, имаме още малко вино в бутилката. Ще го изпиеш и спокойно ще си тръгнеш за вкъщи да се наспиш. Обещай ми.

— Не, вкъщи не мога да отида.

— Ех, пък ти с твоите истории. Още ли не си преживял историята с Гьоте? — В този момент отново се сетих за съня с Гьоте. — Но щом пък наистина не искаш да се прибереш вкъщи, остани тука, дават стаи за пренощуване. Да ти запазя ли една?

Аз се съгласих и попитах къде мога да я видя отново. Къде живее? Тя не ми каза. Трябвало само малко да потърся и тогава съм щял да я намеря.

— А мога ли да те поканя?

— Къде?

— Където желаеш и когато желаеш.

— Добре, във вторник за вечеря в „Старият францисканец“, на първия етаж. Довиждане.

Момичето ми подаде ръка и чак сега тя ми направи впечатление. Ръката му съвсем подхождаше на неговия глас, красива и пълна, умна и добра. Момичето се засмя иронично, когато му целунах ръка.