Херман Хесе - Степния вълк

— О, не, с голямо удоволствие искам да чуя.

— Твърде късно, малкия. Ако някога се видим отново, тогава ще можеш да ме попиташ. Тази вечер няма да ти кажа. Така, а сега искам да танцувам.

И щом тя понечи да стане, настроението ми изведнъж спадна. Изпитах страх, че ще си отиде и ще ме остави сам, а тогава всичко би се върнало отново, както беше преди. Като някаква временно преминала зъбна болка внезапно моята мъка се появи отново, пламна като огън, в един миг се върнаха страхът и ужасът. О, Господи, да бих могъл да забравя какво ме очаква! Беше ли се променило нещо?

— Стойте — извиках аз умолително. — Не си отивайте. Разбира се, ти можеш да танцуваш колкото си искаш, но не се бави дълго. Ела отново.

Тя се изправи усмихната. Докато седеше, мислех, че е по-висока, а тя беше стройна, но дребна, отново ми напомняше някого. Но кого? Не можех да се сетя.

— Ще дойдеш пак, нали?

— Ще се върна. Но ще трае доста. Половин час или дори цял. Искам да ти кажа нещо. Затвори очи и поспи, тъкмо от това имаш нужда.

Направих й място, тя мина. Рокличката й докосна коленете ми, вървешком тя се огледа в кръгло огледалце, вдигна вежди, с мъничко пухче докосна с пудра брадичката си и изчезна в танцовата зала. Огледах се наоколо: чужди лица, мъже, които пушат, разлята бира по мраморните маси, викове и шум навред заедно с танцова музика. Трябвало да спя, каза тя. Ех, добро дете! Какво понятие имаш за моя сън, който е плах като невестулка. Да спя сред този панаир, седейки край маса, между бирените халби, чиито капаци похлопват! Едва натопих устни във виното, извадих пура от джоба си, огледах се за кибрит, но всъщност не ми се пушеше. Оставих пурата пред себе си на масата. „Затвори очи“, ми беше казала. Бог знае откъде момичето имаше такъв глас — малко дълбок, добър, майчински глас. Приятно беше да слушаш този глас и да му се подчиняваш, открих го от опит. Послушно затворих очи, облегнах глава на стената, слушах стотиците буйни викове да гърмят около мене, усмихвах се на идеята да заспя на това място. Реших да мина покрай вратата на залата и да хвърля един поглед към танцуващите, — все пак трябваше да видя моето хубаво момиче как танцува. Размърдах краката под стола, едва сега почувствах колко безкрайно уморен съм от дългите часове лутане и продължих да седя. И тогава вече задрямах, верен на майчинската заповед, заспах жадно и благодарно и сънувах, сънувах по-ясно и по-хубаво, отколкото отдавна не ми се беше случвало. И ми се присъни, че…

Седях и чаках в едно старомодно преддверие. Отначало знаех само, че за посещението ми е уведомена знатна личност, после се сетих, че този, който щеше да ме приеме, беше господин фон Гьоте. За съжаление аз не бях тук съвсем като частно лице, а в качеството на кореспондент на вестник, това много ме смущаваше и не можех да разбера какъв дявол ме бе вкарал в такова неприятно положение. Освен това ме безпокоеше един скорпион, който току-що се показа и се опита да запълзи нагоре по крака ми. Наистина се отбраних от това дребно черно влечуго и го тръснах, но не знаех къде се е пъхнало сега и не смеех да посегна наникъде.

Пък и не бях съвсем сигурен дали по погрешка не са ми уредили прием вместо при Гьоте, при Матисон 5 5 Фридрих фон Матисон (1761–1831) — немски поет, по негови стихове е композирал и Бетховен. , защото в съня си го бях сбъркал с Бюргер 6 6 Готфрид Аугуст Бюргер (1747–1794) — немски поет, написал стихове за Моли — любимата му Аугусте Леонхард. , защото нему приписах стиховете за Моли. Впрочем една среща с Моли би била за мене крайно желана, представях си я дивна красавица, нежна, музикална, здрачна. Само да не трябваше да седя тука по поръка на онази проклета редакция! Моето недоволство се засилваше все повече и повече и постепенно се пренесе върху Гьоте, срещу когото сега изведнъж имах всички възможни упреци и несъгласия. Що за официален прием щеше да бъде! Скорпионът обаче, макар опасен и може би скрил се съвсем близо до мене, навярно не бе толкова лош; той би могъл, така ми се струваше, да означава и нещо приветливо, виждаше ми се много вероятно той да има нещо общо с Моли, да е един вид неин вестител или животното, изобразено на герба й, един красив опасен хералдически символ на женствеността и греха. А дали името на животното не бе Вулпиус 7 7 Кристиане Вулпиус (1765–1816) — жената на Й. В. Гьоте. ? И ето че някакъв прислужник отвори вратата, вдигнах се и влязох.

А там стоеше старият Гьоте, дребен и много вдървен, той наистина носеше огромна звезда-орден на класическата си гръд. Изглеждаше, че все още властва; все още дава официални приеми; все още бди над света от своя Ваймарски музей. Защото едва ме бе съгледал, кимна гърбом с глава като стар гарван и изрече тържествено: