Херман Хесе - Степния вълк

В една жалка кръчма от градската покрайнина си отдъхнах за миг, пих вода и коняк; отново, гонен от дявола, продължих да тичам нагоре и надолу по стръмните криви улички на стария град, през алеи, през площада пред гарата. „Да замина!“ — помислих си аз и влязох в гарата, втренчен стоях пред разписанията по стените, после пих малко вино, помъчих се да се опомня. Все по-зримо, все по-близо започнах да виждам призрака, от когото се страхувах. Това беше връщането у дома, прибирането в моята стая, необходимостта търпеливо да се понася отчаянието. Не бих го отминал, дори още много часове да обикалям наоколо; не бих избегнал връщането при моята врата, при масата с книгите и дивана с портрета на любимата ми над него; нито пък мига, в който ще трябва да отворя бръснача и да си прережа гърлото. Тази картина изпъкваше пред мене все по-ясно и все по-ясно — с лудо разтуптяно сърце усещах страха на страховете, смъртния страх. Да, аз изпитвах чудовищен страх от смъртта, макар да не виждах друг изход, макар да ме обграждаха отвращение, мъка и отчаяние и нищо вече да не ме привличаше; нищо да не бе в състояние да ми донесе радост и надежда; все пак неизразимо се ужасявах от екзекуцията, от последната минута, от студения зеещ прорез в собствената плът!

Не виждах път да се отскубна от това, което ме плашеше. Дори ако навярно в борбата между отчаянието и малодушието днес победеше малодушието, то утре и всеки идващ ден отчаянието отново щеше да се възправя пред мене, още по-силно поради себепрезрението ми. Щях да вземам в ръка и отново да захвърлям ножа толкова пъти, докато веднъж най-после не го направя. Тогава по-добре още днес! Разумно се уговарях сам като наплашено дете, но детето не чуваше, то бягаше, искаше да живее. Разтреперан, отново се повлякох из града, заобикалях в широка дъга жилището си, завръщането у дома беше все в ума ми и все го отлагах. Тук и там се позастоявах в някоя кръчма, колкото за чаша-две, после, гонен от страх, отново хуквах в широки кръгове около целта, около бръснача, около смъртта. От време на време, гибелно уморен, сядах на някоя пейка или бордюр на фонтан, на някой крайъгълен камък, слушах сърцето ми да бие, бършех потта от челото си, отново вървях, обзет от смъртен страх, обзет от пламенен копнеж за живот.

Така, късно през нощта, сред далечно и малко познато предградие, ми се прииска да вляза в една гостилница, зад чиито прозорци звучеше, буйна танцова музика. Пътем прочетох старата табела на вратата: „Черният орел“. Вътре цареше нощно веселие, шумна блъсканица на хора, дим, винени пари и викове; във вътрешните зали се танцуваше — там бушуваше танцова музика. Останах в предното помещение, където прекарваха вечерта обикновени, предимно бедно облечени хора, докато по-навътре, в танцовата зала, можеха да се съгледат и елегантни фигури. Понесен през помещението от навалицата, стигнах до една маса редом с бюфета; на пейката до стената седеше хубаво бледо момиче в тънка, дълбоко деколтирана бална рокличка, с едно увехнало цвете в косите. Като ме видя да приближавам, момичето ме погледна внимателно и приветливо, усмихнато се поотдръпна малко встрани и ми направи място.

— Позволявате, ли? — попитах аз и седнах до него.

— Разбира се, за тебе е позволено — каза то. — Но кой си всъщност?

— Благодаря — отвърнах аз. — Невъзможно ми е да си отида вкъщи, не мога, искам да остана тук, при вас, ако позволите. Не, не мога да се прибера.

Девойката кимна, сякаш ме разбра, а при кимването й аз наблюдавах къдрицата, която се сведе от челото към ушите, и видях, че увехналото цвете беше камелия. От другата зала гърмеше музиката, при бюфета келнерките припряно викаха поръчките.

— Остани тук — каза тя с глас, който ми действаше благотворно. — А защо не можеш да си отидеш?

— Не мога. Вкъщи ме чака нещо. Не, не мога, то е твърде страшно.

— Тогава нека си чака, а ти остани тука. Но първо си обърши очилата, та ти съвсем не можеш да виждаш. Така, дай си носната кърпа. А какво ще пием? Бургундско?

Тя ми избърса очилата; едва сега я видях ясно: бледо здраво лице с кърваво начервени устни, светли сиви очи, гладко хладно чело, къса прибрана къдрица пред ухото. Момичето се отнасяше към мене добродушно и мъничко присмехулно. Поръча вино, чукна се с мене и при това погледна надолу към обущата ми:

— Боже мой, откъде идваш? Изглеждаш така, сякаш пеш си дошъл от Париж. Та кой ходи в такъв вид на бал?

Аз казах „да“ и „не“, позасмях се, оставих го да говори. То много ми хареса и се учудих от това, защото дотогава бях отбягвал подобни млади момичета и по-скоро ги наблюдавах с недоверие. А то се държеше тъкмо така, както бе добре за мен в момента; ох, и оттогава все по този начин и във всеки следващ час. Щадеше ме, колкото ми беше потребно, и се отнасяше с присмех, колкото можех да понеса. Поръча един сандвич и ми заповяда да ям. Доля чашата ми, каза ми да отпия глътка, но не много бързо. После ме похвали заради послушанието ми.