Херман Хесе - Степния вълк

Отново се върнахме в първата стая, за да пием кафе и ракия, може би това щеше малко да ни помогне. Но там повторно ми се хвърли в очи портретът на княза на поетите, при все че бе отместен настрана върху шкафа. Не можех да се откъсна от него и макар да чувах предупредителни гласове в себе си, пак го взех в ръце, започнах да се обяснявам с него. Бях като обсебен от чувството, че положението е нетърпимо, че сега трябва или да съумея да оживя домакините, да ги увлека и настроя в моя тон, или да доведа работата до пълен разрив.

— Да се надяваме — казах аз, — че в действителност Гьоте не е изглеждал така! Суетност и благородна поза, а под мъжествената повърхност — един свят на най-прелестна сантименталност и достойнство, което като че ли кокетира с многоуважаемите присъстващи. Разбира се, човек може да има много против него, аз също съм имал какво да възразя на стария господин, който си дава важност, но да го изобразяваме така — не, това отива твърде далече.

Домакинята наля кафето с дълбоко измъчено лице, после бързо излезе от стаята и нейният мъж полусмутено, полуукорително ми откри, че този Гьотев портрет принадлежал на жена му и тя го обичала изключително.

— И дори обективно да имахте право, което впрочем оспорвам, вие пак не биваше така рязко да се изразявате.

— Прав сте — признах аз. — За съжаление моя привичка, мой порок е да си позволявам винаги възможно най-резкия израз, което впрочем и Гьоте е правил в добрите си часове. Този сладък, тесногръд, салонен Гьоте никога не би употребил рязък, истински непосредствен израз. Много ви моля — и вас, и вашата жена, за извинение. Кажете й, моля ви, че съм шизофреник. Същевременно моля и за разрешението да се сбогувам.

Смутеният господин наистина изказа няколко възражения, отново заговори колко хубави и вълнуващи били нашите някогашни беседи, дори че моите предположения за Митра и Кришна тогава му направили дълбоко впечатление и се надявал и днес пак… — и тъй нататък. Благодарих му и казах, че тези думи са много любезни, но за съжаление моят интерес към Кришна, както и удоволствието от научни разговори са изчезнали съвсем и че днес много пъти съм го лъгал. Така например не съм в града от няколко дни, а от дълги месеци, обаче живея усамотено и вече не ми е присъщо да общувам с видни семейства: първо, защото постоянно съм зле настроен и скован от подаграта; и, второ, най-често — пиян. И по-нататък, за да съм съвсем начисто и поне да не си тръгна като лъжец, трябваше да обясня на многоуважаемия господин, че днес той действително много ме обиди. Относно мнението на Халер той бе възприел тъпата тесногръда позиция на реакционния вестник, достойна за бездейния офицер, но не и за един учен. Този „тип“ и „родоотстъпник“ Халер обаче съм аз самият и би било по-добре за нашата страна и за света, ако поне неколцината способни да мислят хора признаваха разума и изповядваха любов към ближния, вместо слепи и обладани от зъл дух, да се впускат към нова война. Така е, нека Бог ви е на помощ.

След тези думи аз станах, сбогувах се с Гьоте и с професора, вън дръпнах нещата си от закачалката и побягнах. В душата ми високо виеше злорадият вълк, между двамата Хари с все сила се разрази крамола. Защото, това веднага ми стана ясно, този отегчителен вечерен час имаше за мене много по-голямо значение, отколкото за възмутения професор; за него случаят беше само разочарование и малка неприятност, за мене обаче — последна несполука и бягство; сбогуване с бюргерския, моралния и учения свят; превъзходна победа на Степния вълк. С това аз се и прощавах като беглец и победен, обявявах банкрут пред себе си — то бе прощаване без утеха, без шега. Сбогувах се с моя някогашен свят и родина, с бюргерството, нравите, учеността не по-различно от човек, който поради язва в стомаха се отказва от свинско печено. Бясно тичах под светлината на уличните лампи, гневен и тъжен до смърт. Що за безутешен, опозоряващ, зъл ден беше този — от сутринта до вечерта, от гробището до сцената при професора! За какво? Защо? Имаше ли смисъл да се натоварвам с още такива дни, да изгълтвам кашата на много други като тях? Не! И така, още нощес ще сложа край на комедията. Върви вкъщи, Хари, и си прережи гърлото! Достатъчно дълго си чакал.

Лутах се по улиците, шибан от бедата. Естествено беше глупаво от моя страна да оплюя пред добрите хора салонното им украшение, беше тъпо и невъзпитано, но аз не можех и не можех да постъпя другояче, вече ми бе невъзможно да понеса този сдържан, притворен, благоприличен живот. И тъй като аз, както изглежда, вече нямах сила да търпя и самотата, защото и моето собствено общество ми бе станало неизказано омразно и отвратително, задушавайки се, блъсках в безвъздушното пространство на собствения си ад: Оставаше ли ми още някакъв изход? Никакъв. О, татко и майко; о, далечен свят, огън на моята младост; о, вие хиляди радости, трудове и цели на моя живот! От всичко това не ми бе останала и капка, нито дори разкаяние, само болка и отвращение. Никога, така ми се струваше, простото „трябва да се живее“ не ми е причинявало такава болка, както в този час.