Херман Хесе - Степния вълк

— Ти си добър — насърчително изказа мнението си момичето. — С теб никому не би било трудно. Да се обзаложим, че много отдавна е било, когато за последен път е трябвало да послушаш някого.

— Да, вие печелите облога. Откъде знаете?

— Не е кой знае какво изкуство. Послушанието прилича на яденето и пиенето. На когото е липсвало дълго време, той няма нищо против него. Нали ти на драго сърце ми се подчини.

— Напълно. Вие знаете всичко.

— С тебе е лесно, приятелю, навярно бих могла да ти кажа какво е това, което те очаква вкъщи и от което така се страхуваш. Но сам го знаеш и не е нужно да говорим, нали? Глупава работа! Човек или се обесва, е, да, нека се беси, значи си е имал основание за това. Или продължава да живее, но тогава трябва да се грижи само за живота, няма нищо по-просто от това.

— Ох — извиках аз, — ако беше толкова просто, за бога, достатъчно съм се грижил за живота и това не допринесе нищо. Да се обесиш е може би тежко, не зная. Но да живееш е много, много по-тежко. Сам Бог знае колко е тежко!

— Ето пък да видиш, че е детински просто. Вече сложихме началото, ти обърса очилата си, яде, пи. Сега ще отидем да поизчеткаме панталоните и обущата ти, това е потребно. А после ти ще танцуваш с мене шими.

— Ето, виждате ли — казах аз с усърдие, — че наистина имам право. За нищо не бих съжалявал повече от това да не изпълня някоя ваша заповед. Но тази не мога. Не знам да танцувам шими, нито валс, нито полка или както и да се наричат всички те. Никога в живота си не съм се учил да танцувам. Виждате ли сега, че не всичко е така просто, както смятате?

Красивото момиче ми се усмихна с кървавочервените устни, поклати едрата си, с момчешка прическа глава. Когато се вгледах в нея, ми се стори, че прилича на Роза Крайслер — първата девойка, в която някога, като юноша, бях влюбен. Но пък тя беше с матова кожа и тъмна коса. Не, не зная на кого ми напомняше това чуждо момиче. Разбирах само, че то беше нещо от най-ранната младост, от юношеството ми.

— Не бързай — извика тя, — не бързай! Значи, не умееш да танцуваш? Изобщо нищо? Нито дори уанстеп, а при това смяташ, че бог знае колко усилия си положил за живота. Ти поизлъга, момче, а на твоята възраст това вече не бива да се прави. Как можеш да кажеш, че си си дал труд да живееш, щом като дори не си поискал да танцуваш?

— Ами щом като не мога! Никога не съм се учил. — Тя се смееше.

— Но да четеш и пишеш си се научил, нали, и да смяташ, а вероятно също латински и френски и всякакви такива неща? Обзалагам се, че си ходил десет или дванадесет години на училище и си изучавал всевъзможни работи, а може би имаш дори докторска титла и знаеш китайски или испански. Или не? Е, какво излиза? Ти никога не си намерил малко време и пари за няколко урока по танц! Виждаш ли?

— Причината е, в моите родители — оправдах се аз. — Те ме накараха да уча латински и гръцки и всички други неща. Но не ми позволиха да уча танци. При нас това не беше на мода. Родителите ми сами никога не са танцували.

Тя ме изгледа много студено, с пълно презрение, и отново лицето й изразяваше нещо, което ми напомняше за ранната младост.

— Значи твоите родители трябва да носят вината? Пита ли ги дали тази вечер да дойдеш в „Черният орел“? Пита ли ги? Казваш, че отдавна са покойници. Е, добре. Ако ти в твоята младост само от послушание не си поискал да се научиш да танцуваш — прощава ти се! Но не вярвам, че и тогава си бил образец на послушанието. А след това какво си правил през всички сетнешни години?

— Ах — признах аз, — сам не зная вече. Следвах, занимавах се с музика, четях книги, писах книги, пътешествах.

— Забележителни възгледи за живота! Излиза, че винаги си правил по-тежките и по-сложни неща, а на простите изобщо не си се научил. Нямал си време? Нямал си желание. Е, от мен да мине, слава Богу, не съм ти майка. Но след всичко това да се правиш, че си изпитал живота докрай и нищо не си намерил — не, не върви.

— Не ме мъмрете — помолих аз. — Зная, че съм умопомрачен.

— Какво, я не ми ги пей такива! Ти в никой случай не си умопомрачен, господин професоре! Ти си дори много, много нормален. Струва ми се само, че размишляваш по един тъп начин, също като професор. Ела изяж още един сандвич. След това ще продължиш да ми разказваш.

Тя повторно ми донесе сандвич, поръси го с малко сол, намаза и мъничко горчица, отряза едно залче за себе си и ме накара да ям. Ядях. Всичко бих направил, каквото тя ми поръчаше, всичко, освен да танцувам. Неизразимо приятно ми беше да се подчинявам някому, да седя до някого, а той да ме разпитва, да ми заповядва, да ме смъмря. Ако професорът или неговата жена преди няколко часа бяха направили това, щяха да ми спестят много нещо. Но не, така беше добре, иначе много щеше да ми се изплъзне.