Херман Хесе - Степния вълк

Вечерта, сякаш в съответствие с това, бе чудесна. Пред къщата на моя познат спрях за миг и погледнах нагоре към прозорците. Там живее този човек, мислех аз, и година след година продължава да върши своята работа, чете и коментира текстове, търси връзка между предноазиатските и индийските митологии и изпитва удоволствие от това, защото вярва в значимостта на своята дейност, вярва в науката, на която служи, вярва в стойността на чистото познание и натрупване на знания, тъй като вярва в прогреса, в развитието. Той не е съпреживял войната, нито разтърсването на дотогавашните основни принципи на мисленето, предизвикано от откритието на Айнщайн (професорът смята, че то засяга само математиците), не вижда нищо от това, как наоколо му бива подготвена следващата война, счита, че евреите и комунистите заслужават да бъдат мразени, той е едно добро доволно дете, което не мисли и си дава важност, нему може много да се завижда. Напрегнах сили и влязох в дома, посрещна ме прислужница с бяла престилчица, по някакво предчувствие точно забелязах мястото, където тя постави палтото и шапката ми, въведе ме в топла светла стая и помоли да почакам, но вместо да си кажа някоя молитва или малко да подремна, аз се поддадох на някакъв играчески подтик и взех в ръце най-близкия предмет, който ми попадна. Това беше малък портрет в рамка, който стоеше на кръглата маса, леко наклонен, на твърда картонена подпорка. Гравюрата изобразяваше поета Гьоте, един изпълнен с характер, гениално нагласен старец с красиво изваяно лице, в което не липсваха нито прочутите пламенни очи, нито оттенъкът на леко лустросана самотност и трагизъм, за които художникът бе положил особено старание. Удало му се беше да придаде на този демоничен старец, без да накърни неговата дълбочина, една малко професорска или дори артистична следа от самообладание, порядъчност и в края на краищата да го изобрази действително като стар красив господин, който би могъл да допринесе за украсата на всеки бюргерски дом. Вероятно този портрет не беше по-глупав от всички останали картини от същия род, от всички излезли изпод ръцете на прилежни художници занаятчии, прекрасни спасители, апостоли, герои, титани на духа и държавници — може би той ми подейства така дразнещо само поради явно виртуозното умение, с което бе направен; както и да е, във всеки случай на мене, а аз бях вече достатъчно възбуден и ядосан, суетата и самодоволството, които четях в изображението на стария Гьоте, ми въздействаха, веднага ми прозвучаха като фатално несъзвучие, и ми показаха, че не съм попаднал на мястото си. Тук биха се чувствали у дома си красиво стилизирани първомайстори и национални величия, а не степни вълци.

Ако в момента бе влязъл домакинът, то навярно би ми се удало да прикрия отстъплението си с благовидни предлози. Но влезе жена му и аз се примирих с участта си, макар че предчувствах беда. Ние се поздравихме и първият дисонанс бе последван от нови и нови. Жената ме приветства за добрия ми вид, докато аз много добре съзнавах колко бях остарял през годините от последната ни среща; още при нейното ръкостискане болката в засегнатите ми от подагра пръсти злокобно напомни за себе си. Да, а после жената ме попита как се чувства милата ми съпруга и аз трябваше да й кажа, че тя ме е напуснала и бракът ни е разтрогнат. И двамата се зарадвахме, когато професорът влезе. Той също ме поздрави сърдечно, неестественото и комично положение скоро намери най-хубавия от мислимите си изрази. Професорът държеше в ръка вестник, изданието, за което беше абониран, орган на милитаристична и подклаждаща война партия; и след като се бе ръкувал с мене, посочи вестника и разказа, че там било написано нещо за мой съименник, някой си публицист Халер, който трябвало да е лош човек и родоотстъпник, щом е взел на подбив кайзера и е привърженик на схващането, че за избухването на войната неговото отечество е не по-малко виновно, отколкото вражеските страни. Що за тип трябва да е този! Е, но тук той ще получи заслуженото, редакцията истински решително се е справила с този вредител и го е приковала на позорен стълб. Ние пренесохме разговора на друга тема, когато професорът видя, че тази не ме интересува; и двамата домакани действително ни най-малко не се досещаха, че онова чудовище би могло да стои пред тях, а всъщност беше точно така: чудовището бях аз самият. Ех, защо да вдигам шум и да безпокоя хората. Усмихнах се в себе си, но вече се простих с надеждата през тази вечер да преживея нещо приятно. Ясно си спомням момента, именно по времето, когато професорът говореше за изменника на отечеството Халер; неприятното чувство за депресия и отчаяние, което се бе натрупвало и усилвало в мене още от сцената с погребението, се сгъсти до грубо притискане, до физически осезаема болка в корема, едно задушаващо страхотно съдбовно чувство. Усещах, че нещо ме дебне, някаква опасност се промъква зад мене. За щастие в този момент съобщиха, че вечерята е сложена. Минахме в трапезарията и докато се стараех отново да кажа нещо съвсем безобидно или да политам, изядох повече, отколкото бях свикнал, и от минута на минута се чувствах по-ужасно. „Боже мой — мислех аз непрестанно, — защо се напрягам така?“ Ясно долавях, че и моите домакини съвсем не се чувствуват добре, че и тяхната веселост им струва усилия, пък дори и затова, че с присъствието си ги сковавах и че и бездруго настроението в семейството е било развалено. Те ме питаха за неща, на които не можеше да се даде откровен отговор, а скоро аз така здраво се оплетох в лъжи, че се борех с отвращение при всяка нова дума. Накрая, за да се отклоня, започнах да разправям за погребението, което бях наблюдавал днес. Но не улучих тона, моите думи бяха наченки на хумор, но действаха зле на настроението, ние все повече се отдалечавахме, а в мене Степния вълк се хилеше с озъбена муцуна и по време на десерта и тримата съвсем се умълчахме.