Херман Хесе - Степния вълк

В пътническата си аптечка имах отлично болкоуспокояващо средство, някакъв особено силен опиат, позволявах си насладата от него съвсем рядко и често месеци наред се въздържах; вземах това тежко упойващо средство само тогава, когато физическите болки ме мъчеха до непоносимост. За съжаление то не беше пригодно за самоубийство — веднъж преди много години го опитах. Тогава, в едно време, когато отново тънех в отчаяние, изгълтах порядъчна доза от това лекарство, достатъчна да убие шестима, и въпреки това мене то не ме уби. Наистина заспах и няколко часа лежах в пълно упоение, после обаче за мое ужасно разочарование бях полуразбуден от силни присвивания на стомаха, повърнах, без да съм дошъл съвсем на себе си, цялата отрова и отново се унесох в сън. Събудих се напълно, когато преваляше вторият ден, с една ужасна трезвост, с изгорял опустошен мозък, почти без памет. Освен един период на безсъние и досадни стомашни болки, от отровата не остана никакво друго въздействие.

Следователно това средство не можеше да се вземе под внимание. Но аз оформих решението си другояче: щом отново се стигне до посягане към този опиат, трябваше да ми е позволено друго, вместо това краткотрайно избавление — да се опия от голямото, от смъртта, и то една сигурна, надеждна смърт с куршум или бръснач. Така можех да смятам положението за изяснено, да чакам петдесетия си рожден ден според хитрата рецепта от книжката за Степния вълк, ала и това ми изглеждаше прекалено дълго. Имаше още две години дотогава. Но все едно дали след година или още утре, важното е, че вратата беше отворена.

Не мога да кажа, че „решението“ промени много живота ми. То ме направи малко по-равнодушен към тегобите; малко по-безгрижен в употребата на опиум и вино; по-любопитен за границата на поносимото — това беше всичко. Другите преживявания от оная вечер продължаваха да влияят по-силно. Още препрочитах понякога трактата за Степния вълк ту с всеотдайност и благодарност, сякаш откривах, че невидим магьосник мъдро направлява моята съдба; ту с присмех и презрение срещу тази трезвост на трактата, който ми се струваше, че съвсем не схваща особената нагласа и напрежението на моя живот. Написаното там за степните вълци и самоубийците може и да беше твърде умно и добро, но то важеше за рода, за типа, бе остроумна абстракция; а моята личност, моята същинска душа, собствената ми неповторима отделна съдба, напротив, изглеждаше за мен неуловима при толкова едра мрежа.

По-дълбоко от всичко останало обаче ме занимаваше онази моя халюцинация или видението на църковната стена, многообещаващата обява на танцуващите светлинни букви, които съвпадаха със загатнатото в трактата. Много ми бе обещано там, гласовете от оня чужд свят силно бяха разбудили любопитството ми — често вглъбен, дълги часове мислех за това. И все по-ясно предупрежденията на знаците ми нашепваха: „Не за всеки!“ и „Само за умопомрачени!“. Следователно трябва да съм обезумял и да съм се запътил твърде надалече от обикновения човек, щом онези гласове стигат до мен, щом ми говорят отвъдни светове. Боже мой, нима отдълго не бях достатъчно отдалечен от живота на обикновения човек, от битието и мисленето на нормалните хора, не бях ли отдавна съвсем побъркан и отлъчен? И въпреки това в недрата на душата си аз добре разбирах изискването да обезумея, призива да отхвърля разума, задръжките, бюргерските нрави и да се отдам на развълнувания свят на душата, който стои извън всеки закон, на фантазията.

Един ден, след като отново напразно търсих по улици и площади мъжа с плаката и много пъти дебнешком минавах покрай стената с невидимата врата, в предградието Мартинс срещнах погребално шествие. Наблюдавайки лицата на опечалените, които пристъпваха бавно след катафалката, мислех само едно: „Къде в този град, къде в този свят живее човекът, чиято смърт би била за мене загуба? И къде е човекът, за когото моята смърт би означавала нещо?“ Е, да, наистина имах Ерика, моята любима; но нашите отношения отдавна бяха много залинели, виждахме се рядко, без да се караме, а настъпваха и времена, когато аз дори не знаех къде се намира тя. Понякога Ерика идваше при мене или аз пътувах до нейния град, а тъй като и двамата сме самотни и трудни хора, някак сродни и по душа, и по душевна болест, въпреки всичко помежду ни продължаваше да съществува връзка. Но може би Ерика щеше да си отдъхне и да се почувсва облекчена, когато узнае за смъртта ми? Не знаех това, не знаех нищо и за здравината на моите собствени чувства. За да научиш нещо за такива преживявания, трябва да живееш сред нормалното и вероятното.