Херман Хесе - Степния вълк

Представяме си една градина със стотици дървета, с хиляди цветя и плодове, безброй треви. Ако градинарят на тази градина не познава друго ботаническо разграничаване освен „ядливо“ и „плевел“, тогава няма да знае какво да прави с девет десети от парка си. Ще изпокъса най-вълшебните цветя, ще отсече най-благородните дървета или най-малкото, ще ги мрази и гледа с лошо око. Така постъпва и Степния вълк с хилядите цветя на своята душа, с всичко, което не се побира и не подхожда за разграничаването „човек“ или „вълк“, и съвсем не го забелязва. А какво ли само не причислява към „човека“! Всичко страхливо, всичко подражателно, глупаво и дребнаво, стига само да не е направо вълче, също както всичко силно и благородно приписва на вълка, само защото още не му се е удало да го овладее.

Ние се сбогуваме с Хари, оставяме го да продължи сам по своя друм. Ако той е вече при безсмъртните, ако е стигнал там, накъдето изглежда насочен неговият тежък път, колко ли учуден би наблюдавал това лутане, това диво, нерешително лъкатушене на собствените си пътеки, как би се усмихвал на Степния вълк одобрително, със съчувствие, с насмешка, с укор.

Когато дочетох това докрай, ми хрумна, че преди няколко седмици веднъж през нощта бях записал едно странно стихотворение, в което също се говореше за степен вълк. Аз затърсих в купчината хартия по моето отрупано писалище, намерих го и зачетох:

Ето че сега имах два мои портрета в ръка, единият — автопортрет в тромави стихове, тъжен и изпълнен със страх като мен самия, вторият — хладен, създава впечатление за голяма обективност, написан е от човек, който ме е гледал отстрани и отвисоко, знае повече и все пак по-малко от мен самия. И тези два портрета общо — собственото ми меланхолично спънато стихотворение и мъдрата студия от непознатата ръка — ме нараняваха и двата, причиняваха ми болка; и двата имаха право, рисуваха без разхубавяване моето безутешно съществование; и двата портрета показваха ясно, че положението ми е непоносимо и неудържимо. Степния вълк трябваше да умре, със собствена ръка да сложи край на омразното си битие или стопен в смъртния огън на една обновена самооценка, да се преобрази, да свали маската си и да се залови с новото сътворяване на своето аз. Ах, този развой не беше за мене нов и чужд, познавах го, много пъти го бях преживявал и всякога във времена на най-крайно отчаяние. И винаги при това разтърсващо до дън душа преживяване, нявгашното ми „аз“ се разбиваше на късове; всеки път глъбинни стихии го преравяха и разрушаваха; всеки път една опазена и особено скъпа отломка от моя живот изчезваше като неверница. Единия път изгубих своето бюргерско име заедно със състоянието си и трябваше да се откажа от вниманието на ония, които дотогава ми сваляха шапка. После изведнъж рухна моят семеен живот; жена ми, заболяла душевно, ме пропъди от дома, лиши ме от удобства, доверие и любов и внезапно те се бяха превърнали в омраза и смъртна борба; съседите гледаха съчувствено и презрително след мене. Усамотяването ми води началото си оттогава. И отново след години, след тежки горчиви години, когато в строга самота и мъчително самообуздаване си изградих нов аскетично-духовен живот и идеал, постигнах известно спокойствие и възвишеност на живота, отдадох се на абстрактни мисловни упражнения и строго разграничено религиозно вглъбяване, този нов облик на живота ми пак се съсипа и мигом загуби своя висок благороден смисъл; отново се повлякох по света с диви, напрегнати пътувания, трупаха се нови страдания и нова вина. И всякога смъкването на една маска, рухването на един идеал се предхождаше от ужасната празнота и безмълвие, от смъртната скованост, усамотяване и откъснатост от всички, от празния пустинен ад на безсърдечието и отчаянието, каквито и сега наново трябва да пребродя.