Херман Хесе - Степния вълк

Не бива да ни удивлява това, че един много образован и умен човек като Хари може да се смята за степен вълк и да вярва, че богатият и усложнен образ на неговия живот би могъл да се подчини на една толкова проста, груба и примитивна формула. Човекът не е способен да мисли до високи предели, и най-интелигентният и образован човек постоянно вижда света и себе си през очилата на твърде наивни, опростяващи и измамни формули — най-често обаче себе си самия! Защото, както изглежда, за всички хора това е една вродена и действаща напълно безусловно потребност — индивидът да си представи своето „аз“ като единствено. Колкото и често, колкото и тежко да бива разтърсвана тази заблуда, тя неспирно се съвзема отново. Съдията, който седи срещу убиеца и го гледа в очите, в един миг чува престъпникът да говори със собствения му (на съдията) глас и открива в себе си, в своята душа, всички негови подбуди, способности, възможности, но още в следния миг той отново представлява единство, отново е съдия, бързо се прибира в черупката на въображаемото си „аз“, изпълнява дълга си и осъжда убиеца на смърт. И ако в особено надарените и деликатно устроени души се мерне предусещане за тяхната многослойност и разчлененост; ако те, както всеки гений, разнищят илюзията за единството на личността и почувстват, че са създадени от много дялове, че са сноп от много „аз“, то ще е потребно само да изговорят това и мнозинството веднага ще ги затвори; ще повика на помощ науката; ще установи шизофрения и ще пази човечеството да не би от устата на тези нещастници да чуе зов на истината. Е, защо и тук да се пилеят думи, защо да се изричат известни неща, които за всеки мислещ се разбират от само себе си, но въпреки това е необичайно да се говорят? И следователно, ако сега някой човек пристъпва към това да разтегне въображаемото единство на своето „аз“ до двойственост, то той вече е почти гений, във всеки случай обаче едно рядко и интересно изключение. В действителност никое „аз“, дори и най-наивното, не представлява единство, а един крайно многообразен свят: малко звездно небе, хаос от форми, от степени и състояния, от наследствености и възможности. Че всеки индивид се стреми да разглежда този хаос като единство и говори за своето „аз“, сякаш то е просто, здраво оформено и ясно очертано явление; тази заблуда, присъща на всеки човек (и на най-издигнатия), изглежда, е необходимост, изискване на живота, каквито са дишането и храненето.

Заблуждението почива върху едно просто пренасяне. Като тяло всеки човек представлява единство, като душа — никой. Също и поезията, дори и най-изтънчената, по традиция неизменно борави с видимо цялостни лица. От досегашното поетическо творчество специалистите, познавачите ценят най-високо драмата, и с право, защото тя предлага (или би предложила) най-голяма възможност за изобразяване на „аз“-а като множество, ако не противоречи на грубото разглеждане, според което всяко отделно лице от една драма, тъй като то неминуемо съществува в неповторимо, единно и затворено тяло, измамно ни се представя като единство. Затова и наивната естетика цени най-високо така наречената драма на характери, в която всяка фигура наистина се явява като ярко и съвсем обособено единство. Само отдалече и едва-едва у единици просветва догадката, че всичко това е може би една евтина повърхностна естетика и че ние грешим, когато по отношение на нашите големи драматурзи прилагаме, без да ни е присъщо, а просто втълпявано от приказки, чудесното понятие за красотата на античността, която навред, изхождайки от видимото тяло, е открила строго погледнато и фикцията за „аз“-а, за личността. В поезията на древна Индия това понятие е съвсем непознато. Героите от индийските епоси не са лица, а кълба от личности, инкарнационни редове. А и в нашия модерен свят има поетични творби, в които под воала и играта на лица и характери, едва ли напълно съзнателно, авторът се опитва да представи множество на душите. Който иска да открие това, трябва да се реши веднъж да не разглежда образите в подобна поезия като отделни същества, а като части, страни, различни аспекти на едно висше единство (според мен на душата на поета). Примерно, който изследва по този начин „Фауст“, за него от Фауст, Мефистофел и Вагнер и всички други ще се получи единство, едно свръхлице и едва в тази по-висша цялост, а не в отделните фигури се загатва нещо от истинската същност на душата. Когато Фауст изрича словата, които учителите толкова прославят, а филистерите им се удивляват с трепет: „Живеят две души във мойта гръд“, той забравя Мефистофел и цял куп други души, които също носи в гръдта си. И нашият степен вълк вярва, че има в себе си две души (човек и вълк) и от тях усеща гърдите си зле притеснени. Гръдта, тялото винаги е единно, но душите, които живеят в него, не са две или пет, а безброй, човекът е луковица със стотици люспи, тъкан от много нишки. Старите азиатци са открили и осъзнали това и в будистката Flora е намерена една точна техника да се разобличи заблудата на личността. Весела и многолика е играта на човечеството: заблудата, за чието разсейване Индия хилядолетия се е напрягала толкова много, е същата, за чието укрепване и заякчаване Западът е положил равностойни усилия.