Франк Хърбърт - Бариерата Сантарога

Кой я захвърли , учуди се Дасен.

Кой се смее?

Чуха се тежки удари — това бяха стъпки по пода.

Гласове.

Това беше гласът на побелялата сестра, но в него се долавяше паника.

Пиаже.

— Да го сложим на леглото — каза той. Думите бяха ясни и отчетливи.

Не беше ясна формата на вселената, превърнала се в размазани дъги, нито пък натискът на ръцете, които попиваха парещото усещане по кожата му.

— Трудно е да осъзнаеш съзнанието — промърмори Дасен.

— Каза ли той нещо? — Това беше сестрата.

— Не можах да разбера думите. — Пиаже.

— Видяхте ли как мирише онова на джаспърс? — Сестрата.

— Мисля, че е отделил екстракт и го е погълнал.

— О, боже мой! Какво можем да направим?

— Да чакаме и да се молим. Докарайте ми една количка за спешни случаи и усмирителна риза.

Усмирителна риза , зачуди се Дасен. Какво странно искане.

Чу някой да тича. Колко оглушителни бяха тези стъпки! Затръшване на врата. Още гласове. Каква страшна суматоха!

Стори му се, че кожата му потъмнява. Всичко се замъгляваше.

Изведнъж Дасен усети с конвулсия как се смалява в някаква зачатъчна форма, която риташе, ревеше и неспирно протягаше ръце навън с грабещи пръсти.

— Помогнете ми! — Това беше Пиаже.

— Каква бъркотия! — Друг мъжки глас.

Но Дасен вече почувства как се превръща в уста, просто уста. От нея духаше толкова силен вятър. Сигурно целият свят щеше да се сгромоляса под ударите на този ураган.

Той беше дъска… и се люлееше. Люш-люш… Нагоре и надолу, надолу и нагоре.

Сигурно целият свят щеше да се сгромоляса под ударите на този ураган.

Той беше дъска… и се люлееше. Люш-люш… Нагоре и надолу, надолу и нагоре.

По-добре да тичаш, отколкото да стоиш , помисли си Дасен.

И той тичаше, тичаше… задъхан, останал без дъх.

От въртящите се облаци се появи пейка. Дасен се хвърли върху нея и се превърна в пейка — още една дъска. Тази обаче потъваше надолу и все по-надолу в кипящо зелено море.

Животът е море от подсъзнание , мислеше си той.

Ставаше все по-тъмно.

Ставаше все по-тъмно.

Смърт , помисли си той. Ето го фона, върху който мога да опозная себе си.

Мракът се разтвори. Той се издигаше нагори със скок, запратил го в някакъв ослепителен блясък.

В него се движеха тъмни силуети.

— Очите му са отворени. — Това беше сестрата.

Върху ослепителната светлина падна сянка.

— Джилбърт? — Това беше Пиаже. — Джилбърт, чувате ли ме? Колко джаспърс погълнахте?

Дасен се опита да проговори. Устните отказваха да му се подчинят.

Ослепителната светлина се появи отново.

— Осемнайсет килограма. — Сестрата.

— Организмът му е в много тежко състояние. — Пиаже. — Докарайте тук един респиратор.

— Докторе, ами ако той… — Очевидно сестрата не успя да доизкаже опасенията си.

— Аз съм… готов, Пиаже.

Готов за какво , зачуди се Дасен.

Установи, че ако се съсредоточи, може да накара блясъка да избледнее. Ослепителната светлина на часа се стопи и се превърна в тунел от яснота, в далечния край на който беше Пиаже. Дасен лежеше безпомощно вторачен и неспособен да се помръдне, докато Пиаже се приближаваше към него, носейки стъкленица за киселини, от която излизаха пушек и пара.

Киселина , помисли си Дасен, тълкувайки думите на сестрата. Ако умра, те ще ме разтворят и ще ме отмият в канала. Няма да има нито тяло, нито улики.

Тунелът се сгромоляса.

Усещането за блясък се разшири и после се сви.

Може би вече не мога да бъда , помисли си Дасен.

Мракът се сгъсти.

Може би вече не мога да правя нищо , мислеше си той.

Стана още по-тъмно.

Може би вече не мога да имам нищо , помисли си той. Небитие.

— Трябваше или да те убия, или да те излекувам — каза жълтият бог.

— Измивам си ръцете от теб — рече белият бог.

— Ти отхвърли онова, което ти предложих — обвини го червеният бог.

— Разсмиваш ме — заяви черният бог.

— Няма нито едно дърво, което да си ти — отбеляза зеленият бог.

— Сега ние си тръгваме и само един от нас ще се върне — казаха боговете в хор.

Някой се покашля.

— Защо нямате лица? — попита Дасен. — Имате цветове, но нямате лица.

— Какво? — Това беше един тътнещо трептящ глас.

— Твоят глас е много особен за бог — рече Дасен. Той отвори очи и видя тъмното, намръщено и недоумяващо лице на Бурдо.

— Аз ни най-малко не съм бог — заяви Бурдо. — Какво говорите, доктор Джил. Вие отново имате кошмар.