Франк Хърбърт - Бариерата Сантарога

— Доктор Джил?

Това беше гласът на Бурдо, който го викаше от вратата зад него. Дасен дръпна лявото колело на стола си и бутна дясното. Столът се завъртя. В един и същи миг Дасен видя Бурдо да стои до двойната стъклена врата и усети стола си да се удря в нещо. Обърна се към Селадор за да види как два крака изчезват през перваза на покрива. Последва продължителен отчаян вик, завършил с най-отвратителното мокро тупване, което някога беше чувал.

Ненадейно Бурдо се беше озовал до него и сега се навеждаше през парапета, за да види какво става долу на паркинга.

— О, боже мой — рече Бурдо. — О, боже мой, каква ужасна злополука.

Дасен вдигна ръцете си и ги погледна — това бяха неговите ръце. Аз не съм достатъчно силен да направя това , помисли си той. Аз съм болен. Не съм достатъчно силен.

— Основният фактор, довел до тази злополука — каза Пиаже, — е безразсъдната постъпка на жертвата да застане толкова близо до ръба на покрива.

Следствието се водеше в болничната стая на Дасен — „Защото се намира до мястото на престъплението и за улеснение на доктор Дасен, който не се е възстановил напълно след нараняванията си и преживяния от него шок.“

От Министерството на правосъдието бяха изпратили специален агент, който пристигна малко преди началото на насрочения за десет часа сутринта разпит. Следователят Уилям Гарити очевидно се познаваше с Пиаже. Те се бяха поздравили до леглото на Дасен, обръщайки се един към друг с „Бил“ и „Лари“. Гарити беше дребен и крехък човек, с коса с цвят на пясък и тясно лице, носещо маската на неувереност.

Следствието се водеше от съдебен следовател от Сантарога. Това беше един негър, когото Дасен не беше виждал преди тази сутрин — Лерой Кос. Косата му беше с ексцентрично сив цвят, а от едрото му правоъгълно лице лъхаше самотно достойнство. Беше облечен в черен костюм. Господин Кос не взе никакво участие в предхождащата следствието суматоха и едва когато часовникът удари десет часа, той седна на предвидената за него маса, чукна веднъж с молива си и каза:

— Сега да започнем по процедурата.

Свидетелите и останалите присъстващи седяха на донесените за случая сгъваеми столове. Гарити беше на една маса със заместник прокурора, който се оказа, че е от семейство Нис, Суортаут Нис, човек е характерните за фамилията им тежки клепачи, широка уста и коса с песъчлив цвят, но без дълбоката трапчинка на брадичката.

През двата дни след трагедията Дасен чувстваше как гневът му срещу Селадор все повече нараства — глупак, проклет глупак, да загине по такъв начин.

Седейки на определения за свидетелите стол, Пиаже обобщи станалото вместо Дасен:

— На първо място — рече Пиаже със строго негодувание, изписано върху кръглото му лице, — той не е трябвало да извежда доктор Дасен навън. Бях му изяснил здравословното състояние на доктор Дасен съвсем ясно.

Специалният агент Гарити получи правото да зададе въпрос:

— Вие видяхте ли злополуката, доктор Пиаже?

— Да. Господин Бурдо видял доктор Селадор да изкарва пациента ми на терасата и ме извика, знаейки, че аз гледам на това като на физическо натоварване. Пристигнах в момента, когато доктор Селадор се препъна и падна.

— Вие го видяхте да се препъва? — попита Суортаут Нис.

— Определено. Стори ми се, че той протяга ръка към облегалката на инвалидния стол на доктор Дасен. За късмет не успя да се вкопчи в стола. Можеше да го повлече и него надолу.

Селадор се е препънал , помисли си Дасен. Обхвана го чувство на облекчение. Селадор се е препънал! Аз си знаех, че не съм достатъчно силен. Но какво блъснах? Може би някоя разхлабена дъска на терасата? За миг Дасен си спомни как бе държал колелата на стола — стискаше ги здраво и сигурно и после ръцете му блъснаха нещо меко. Една дъска също можеше да му се стори мека , каза си той.

Сега на мястото на Пиаже седеше Бурдо и потвърждаваше показанията му.

Значи трябва да е истина.

Дасен почувства прилив на сили. Започна да вижда живота си в Сантарога като поредица от скокове през стръмни речни прагове. Всеки един от тях бе намалявал силите му, докато при последния скок след някакво мистично стопяване той се беше докоснал до извора на безгранична сила. Именно тази сила Дасен чувстваше сега.

Животът му преди да дойде в Сантарога придоби очертанията на някакъв изящен мит, попаднал за кратко в съзнанието му. Този живот беше като дърво върху китайски пейзаж, видяно през смътни пастелни мъгли. Почувства, че е попаднал в нещо като последствие, което по силата на съществуването си беше променило миналото. Но самото настояще го бе обковало като в ствола на яка секвоя със здрави корени и силни корени на трезвост и разсъдък.