Брайън Хърбърт - Дюна - Родът Атреидес

Само че в мислите си не намираше чак такава смелост и си признаваше, че позициите му в това дело далеч не са непоклатими. Обвинителите щяха да представят неоспорими доказателства за стрелба от бойния модул, свидетелства на десетки безпристрастни очевидци, според които снарядите може да са били насочени единствено от атреидската фрегата. Отсъствието на тлейлаксианския пилот почти с нищо не облекчаваше положението му. Показанията на атреидския екипаж и на многобройните поддръжници от други династии също нямаше да наклонят везните в негова полза.

— Може би отхвърлянето на жриците на истината като участнички в процеса ни дава основание да обжалваме присъдата — напразно се опита да повдигне духа му Клер Рюит.

През един страничен вход влязоха мрачните тлейлаксианци със своите адвокати и извратени ментати. Не се постараха да придадат тържественост на появата си, затова пък ги съпровождаше тракането и бръмченето на някакъв адски механизъм. Придвижваше се на скрибуцащи колелца. Хората в залата се смълчаха и запротягаха шии, за да разгледат по-добре това смразяващо творение.

„Нарочно го правят — каза си Лето. — Искат да ме смутят.“

Сивокожите джуджета се озъртаха към него с горящи от ненавист очи. Оставиха машината до своята маса. Зрителите отново си зашепнаха.

— Какво вкарахте в залата? — попита неприветливо един от съдиите, барон Теркилиан Сор.

Старшият в групата от Бене Тлейлакс, жилав нисък мъж, чието име не бе оповестено, първо се опита да изпепели с поглед Лето и едва след това се обърна към магистратите.

— Почитаеми господа, в кодексите на имперското законодателство се срещат съвсем малко недвусмислени разпоредби, отнасящи се до изпитанието чрез конфискация, но те са толкова ясни, че не подлежат на тълкуване. „Ако обвиняемият не съумее да потвърди невинността си, той губи всичко, което притежава, без никакви изключения.“ Всичко!

— И аз мога да чета! — сопна се Теркилиан Сор. — Какво общо има този текст с вашата грозна измишльотина?

Тлейлаксианецът си пое дъх с видима наслада.

— Възнамеряваме да предявим правата си не само върху владенията на рода Атреидес, но и върху особата на злодея Лето Атреидски, дори върху клетките и генетичния материал в тялото му.

От задните редици се надигна потресен ропот, а едновременно с него тлейлаксиански техници се скупчиха около машината. Завъртяха се невидими остриета, електрически дъги прескачаха от игла на игла. Всичко в механичното чудовище беше преувеличено и пошло… точно както го бяха замислили създателите му.

— С това устройство ще източим кръвта на дук Лето Атреидски още в съдебната зала. Ще смъкнем кожата от тялото му и ще извадим очите му за провеждане на тестове и експерименти. Всяка негова клетка ще стане наша собственост и ще я употребим за каквото пожелаем. — Дребосъкът изсумтя. — Това е наше право!

Той се обърна към набелязаната жертва и се усмихна. Лето не трепна, но почувства, че по гърба му се стича неприятно студена струйка. Очакваше неговите защитнички да кажат нещо, ала те упорито мълчаха.

— Може би обвиняемият дори ще се зарадва на такъв край — още по-злобно се ухили тлейлаксианецът, — защото няма наследници. Но щом ние притежаваме неговите клетки, вероятно ще решим да го възкресим като гола.

„За да изпълнявам волята им…“ — досети се ужасеният Лето. До него Ромбур се зъбеше на враговете, а Туфир Хауът приличаше на безжизнена статуя. Двете жени от Елак усърдно пишеха нещо.

— Стига шутовщини — избоботи лорд Бейн О’Тери. — Ще вземем решение по искането ви по-късно. Време е да се заемем с процеса по същество. Искам най-после да чуя какво има да ни каже обвиняемият.

Макар че се напрегна да не издаде нищо, Лето изведнъж разбра, че с него е свършено. Всеки от присъстващите знаеше за неприкритата му омраза към тлейлаксианците, за верността му като съюзник на прогонения род Верниус. Колкото и приятели да изсипеха хвалбите си за неговия характер, тук никой не го познаваше като личност. Беше млад и неопитен, въздигнат преждевременно за дук от неочаквана трагедия. Магистратите, изорани измежду членовете на Ландсрада, го бяха чували да говори само веднъж — когато прояви твърде сприхавия си нрав пред Съвета.

В тлейлаксианската машина за вивисекция пращяха искри, сякаш гладен звяр се настървяваше за плячка. Внезапно Лето осъзна, че няма да дочака никакво обжалване на присъдата.

Но преди да бъде призован първият свидетел, грамадната, покрита с бронзови плочи двукрила врата се отвори и се блъсна с грохот в каменните стени. В залата всичко стихна и ясно се чуха отмерените твърди стъпки на подковани с метал ботуши.