Робърт Хайнлайн - Пътят на славата

Последва дълго мълчание. Лицето й беше професионално спокойно, такова, каквото беше, когато аз проверявах нейната работа.

— Прав си — каза най-сетне тя. — На тази планета няма нищо, което да заслужава твоите сили.

— Тогава какво да правя?

— Отговори ми беззвучно.

— Трябва да заминеш.

— А?

— Мислиш ли, че това ми харесва, съпруже мой? Мислиш ли, че повечето от отговорите, които давам ми харесват? Но ти ме помоли да разгледам проблема ти професионално и аз се подчиних. Това е отговорът. Ти трябва да напуснеш тази планета… и мен.

— Значи все пак обувките ми са захвърлени?

— Не се огорчавай, милорд. Това е отговорът. Мога да се измъкна и да се държа като обикновена, но не мога да лъжа, когато съм „Нейна Мъдрост“. Ти трябва да ме напуснеш. Но, не, не, не, обувките ти не са изхвърлени! Ти ще заминеш, защото така трябва, а не защото аз го искам. — Лицето й остана спокойно, но по бузите й отново потекоха сълзи. — Има неща, които не са по силите на никого, дори и на мен. Аз не мога да превърне един герой в пудел. Ти ще направиш онова, което трябва. Но обувките ти вечно ще останат до леглото ми, аз не те гоня! — Тя примигна през сълзи. — Не мога да те лъжа, че тук няма да има други обувки… Ако заминеш за дълго време ще се чувствам самотна. Нямам думи да ти изкажа колко самотна ме прави този пост. След като си отидеш, ще бъда по-самотна от когато и да било. Но когато се върнеш, ще намериш отново обувките си тук.

— Когато се върна? Имаш ли прозрение?

— Не, милорд герой. Имам предчувствие… че ако останеш жив… ще се върнеш. Може би ще се връщаш много пъти. Но героите не умират в леглото си. Отново примигна, сълзите спряха да текат, гласът й стана по-спокоен. — Сега, милорд-съпруже, ако нямаш нищо против, да изгасим осветлението и да спим?

В тъмнината тя сложи глава на рамото ми, но не плака. Не можахме да заспим. След продължително мълчание я попитах:

— Стар, чуваш ли онова, което чувам аз? Тя повдигна глава.

— Нищо не чувам.

— Града. Не го ли чуваш? Хора. Машини. Дори мислите проникват през костите, звучат в ушите.

— Да. Познат ми е този звук.

— Стар, харесва ли ти това тук?

— Не. Никога не е било необходимо да ми харесва.

— Виж, какво по дяволите — ти каза, че трябва да замина. Ела с мен!

— Не, Оскар!

— Какво им дължиш? Връщането на яйцето не е ли достатъчно? Нека си намерят друга жертва. Ела отново да минем по Пътя на славата! Там някъде трябва да има работа за мен.

— За героите винаги има работа.

— О’кей, захващаме се за работа, ти и аз. Геройството не е лоша професия. Вярно е, че храната не е гарантирана, а заплащането е несигурно… но никога не е скучно. Ще дадем обявление: „«Гордън & Гордън» извършват геройства. Няма невъзможна задача, няма маловажна задача. Избиване на дракони по договор, с гаранция — ако клиентът не е доволен, връщаме възнаграждението. Безплатна оценка на друга работа. Търсене, освобождаване на отвлечени девойки, откриване на златно руно 149 149 Алюзия с похода на аргонавтите за връщане на златното руно от Колхида — бел.пр. денем или нощем“.

Опитвах се да я развеселя, но Стар оставаше тъжна.

— Оскар, ако се оттегля, най-напред ще трябва да си подготвя заместник. Вярно е, че никой не може да ми нареди да направя каквото и да било… но мое задължение е да подготвя заместник.

— Колко дълго ще трае това?

— Не много. Около трийсет години.

— Трийсет години?

— Мисля, че бих могла да го ускоря до двайсет и пет.

Въздъхнах.

— Стар, знаеш ли на колко години съм сега?

— Да. Още не си навършил двайсет и пет. Но ти повече няма да остаряваш!

— Но сега съм на тази възраст. Това е времето, което съм прекарал такъв, какъвто съм. Още двайсет и пет години като любимо куче и няма да съм никакъв герой, няма да съм нищо. Ще съм изкуфял.

Тя се замисли.

— Да. Прав си.

Тя се обърна, казахме си лека нощ и се направихме на заспали.

По-късно усетих раменете й да потръпват и разбрах, че плаче.

— Стар?

Не се обърна. Единственото, което чух, беше един задавен от плач глас:

— О, скъпи мой, скъпи мой! Защо не бях поне със сто години по-млада!

Пуснах скъпоценните камъни да се изнижат между пръстите ми, после равнодушно ги отместих настрана. Защо не бях поне сто години по-стар…

Но Стар беше права. Тя не можеше да напусне поста си, без да се погрижи за всичко. А аз не можех да остана още, дълго в този добре обзаведен затвор, без да полудея.

И все пак и двамата желаехме да сме заедно. Но истински отвратителното нещо беше, че аз, както и тя, знаехме, че всеки от нас ще забрави това свое желание. Или поне един от нас. Достатъчно щеше да бъде да има други обувки, други мъже и тя отново щеше весело да се смее. Същото щеше да бъде и с мен… Тя беше разбрала това и ми бе казала много фино и деликатно, че не трябва да се чувствам виновен, ако си намеря друга приятелка в някоя друга страна, някъде другаде.