Робърт Хайнлайн - Пътят на славата

След като свърших тази работа ми остана време колкото да изтичам до палатката, да си облека дрехите, които носех извън острова, да предам кухненските принадлежности на мадам Александра и да хвана корабчето. След това имах три часа за пътуване и тревоги.

Проблемът се състоеше в това, че Лъки Стар всъщност не беше кранта. Този кон се класираше на пето или шесто място, независимо кой извършваше класацията. Тогава дали да не заложа на него или да продам билета.

Не беше лесно да се реши. Да предположим, че успея да продам билета за 10 000 долара. Дори и да не използвам никаква хитрост, за да избягна данъка, ще получа по-голямата част от тази сума и с нея ще мога да завърша образованието си.

Но образованието си така или иначе щях да го завърша… пък и дали наистина исках да следвам в Хайделберг? Онзи студент с белезите от дуелиране беше такъв един мърляч с неговата фалшива гордост и белези, получени при измислена опасност.

От друга страна да предположим, че запазех билета и спечелех някоя голяма награда от 50 000 или 140 000 долара…

Знаете ли какъв данък трябва да плати един ерген за 140 000 долара в страната на храбрите и родината на хонорара?

Цели 103 000 долара.

Тогава на мен ще ми останат 37 000 долара.

Имах ли желание да заложа 10 000 долара, за да спечеля 37 000, при шанс да загубя най-малко 15 срещу едно?

Братче, това направо променя нещата. Принципът е един и същ, независимо дали се отнася за 37 хилядарки или за игра на ротативка.

Ала да предположим, че измисля някоя хитрост да не платя данъка и заложа 10 000 долара с надеждата да спечеля 140 000. За такава печалба си струва да се рискува… 140 000 долара не само щяха да ми стигнат да завърша колежа. Тази сума представлява състояние, което щеше да ми носи четири или пет хиляди долара годишна лихва докато съм жив.

Аз нямаше да „измамя“ чичо Сам; САЩ имат толкова морално право върху тези пари (ако спечеля), колкото и аз върху Свещената римска империя. Какво е направил чичо Сам за мен? Той съсипа живота на баща ми с две войни, едната от които нарочно трябваше да загубим… затрудни образованието ми, да не говорим за това, че ме лиши от духовните ценности, които един син получава от своя баща (не зная какви са те и никога няма да узная!)… после ме откъсна от колежа и ме изпрати да се бия в една война, която уж не била война, а спасителна мисия, но в която едва не бях убит и бях лишен от сладкия смях на моето момиче.

Така че откъде-накъде чичо Сам ще има право да вземе 103 000 долара данък и да остави по-малката част на мен? Моите пари той сигурно ще даде „назаем“ на Полша. Или ще ги подари на Бразилия? О, паричките ми!

Съществуваше законен начин да запазя всичките пари за себе си (ако спечеля), като се оженя. После ще отида да живея една година в малката държавица Монако, където не се плащат никакви данъци. След това мога да се пръждосам нанякъде. В Нова Зеландия, може би.

В „Хералд-триб“ вървяха все същите заглавия, само че повече. Изглежда че момчетата (големите закачливи момчета!), които управляват тази планета, всеки момент щяха да започнат една тотална война с междуконтинентални балистични ракети и водородни бомби.

Ако човек отиде чак в Нова Зеландия тогава там може би пак ще може да се живее, след като се уталожат радиоактивните частици и прахта от водородните бомби.

Преобладаващото мнение е, че Нова Зеландия е много красива страна. Казват, че тамошните рибари, когато хванат пъстърва от пет фунта, смятат, че е много малка, за да я носят вкъщи.

Аз веднъж хванах една пъстърва от два фунта.

После изведнъж направих едно страхотно откритие: аз не желаех да уча в колеж, да спечеля, да загубя или да пътувам някъде. Повече не копнеех за проклетия гараж с три коли и плувен басейни, нито за някой друг атрибут на общественото положение. На този свят нямаше никаква сигурност и само проклетите глупаци и мишките вярваха, че има.

Някъде там, в джунглата, се отърсих от всякакви амбиции от този род. По мен стреляха много пъти и аз изгубих интерес към супермаркетите и материалното благополучие и към напомняния от рода: „Нали няма да забравиш, скъпи, че ми обеща тази вечер да отидеш на заседанието на родителско-учителския комитет“.

Разбира се, нямах и намерение да живея като аскет. Все още исках…

Какво исках?

Исках яйцето от рок 33 33 Птица с огромни размери и голяма сила от арабската митология — бел.пр. . Желаех харем, пълен с прекрасни одалиски, желаех никога ръжда да не покрие сабята ми. Мечтаех за късове червено самородно злато с размер на юмрук и за храна, която да хвърлям на ескимоските кучета. Жадувах да се събудя сутрин бодър и пълен с енергия, да изляза навън и да счупя няколко пики, после да взема една проститутка, ползвайки моето droit du senior 34 34 Право на сеньора (фр.) — бел.пр. . Мечтаех да чуя как великолепната вода ромоли по кожата на Нанси Лий в тишината на прохладната утрин, когато не се чува никакъв друг шум и няма никакво друго движение, освен самотния размах на крилата на албатроса, определял темпото ни през последните няколко хиляди мили.