Робърт Хайнлайн - И построи той чуден дом

— Хайде, хайде, мисис Бейли — зауспокоява я Тийл. — В къщата не може да има никой друг, но за по-сигурно ще проверя. Хомър, ти оставаш тук с мисис Бейли и наблюдаваш стаите на този етаж.

От всекидневната той отиде във вестибюла на приземния етаж, а оттам в кухнята и след това в спалнята. Това го отведе обратно във всекидневната по най-краткия маршрут, тоест вървейки през цялата обиколка само напред, той се върна на мястото, откъдето бе тръгнал.

— Няма никой — съобщи той. — Отворих всички врати и прозорци, откъдето минах — всеки освен този. — Тийл отиде до прозореца срещу онзи, от който бе паднал неотдавна, и дръпна драпираните завеси.

През четири стаи видя мъж, застанал гърбом към него. Отвори със замах френския прозорец и се гмурна през него, крещейки:

— Ето го накъде отива! Дръжте крадеца!

Човекът очевидно го чу, защото побягна презглава. Тийл се втурна подире му — дългите му като върлини крайници се движеха в синхрон — през приемната, кухнята, трапезарията, всекидневната — стая подир стая, ала въпреки огромните му усилия, Тийл като че ли не можа да намали преднината от четири стаи, с която натрапникът бе започнал.

Видя как преследваният се справи тромаво, но енергично с ниския праг на един френски прозорец и при този скок му падна шапката. Когато стигна до мястото, където обектът на неговото отмъщение бе загубил шапката си, Тийл спря и я вдигна от земята, доволен, че има оправдание да спре и си поеме дъх. Беше се върнал във всекидневната.

— Мисля, че успя да се изплъзне — призна той. — Все пак — ето шапката му. Може би ще успеем да разберем кой е.

Бейли взе шапката, огледа я, после изсумтя и я нахлупи на главата на Тийл. Беше му съвсем по-мярка. Тийл изглеждаше объркан, свали шапката и я разгледа. На лентичката отвътре личаха инициалите „К. Т.“. Беше неговата собствена шапка.

Откритието бавно озари физиономията му. Върна се при френския прозорец и впери поглед надолу към поредицата от стаи, през които бе преследвал загадъчния непознат. Видяха го, че размахва ръце като гаров семафор.

— Какво правиш? — попита Бейли.

— Ела да видиш.

Двамата застанаха до него и проследиха с очи погледа му. През четири стаи видяха гърбовете на три фигури — две мъжки и една женска. По-високият и по-слабият от мъжете размахваше глуповато ръце.

Мисис Бейли изпищя и отново припадна.

Няколко минути по-късно, когато мисис Бейли бе възвърната към живот и донякъде успокоена, Бейли и Тийл започнаха да обсъждат положението.

— Тийл — рече Бейли. — Няма да губя време да те обвинявам. Взаимните обвинения са излишни — убеден съм, че не си предвиждал да се случи така, но предполагам, разбираш, че се намираме в доста сериозно и опасно положение. Как ще се измъкнем? Изглежда, ще трябва да останем тук, докато умрем от глад — всяка стая те отвежда в друга стая.

— Е, не е чак толкова лошо. Знаеш, че веднъж вече излизах.

— Да, но не можеш да излезеш втори път — нали опита?

— Все пак не сме опитвали от всички стаи. Остава ни още кабинетът.

— Ах да, кабинетът. Ние минахме оттам, когато първоначално влязохме, но не спряхме. Да не би да възнамеряваш да излезем през прозорците му?

— Не си прави излишни илюзии. Според пресмятанията ми той би трябвало да гледа в четирите странични стаи на този етаж. Ние обаче изобщо не сме вдигали пердетата, може би ще трябва да надзърнем.

— Във всеки случай няма да ни навреди. Скъпа, според мен най-добре ще е да останеш тук и да си починеш…

— Да остана сама в това зловещо място? В никакъв случай. — Още щом заговори, мисис Бейли стана от кушетката, където се бе възстановявала.

Изкачиха се на горния етаж.

— Това е вътрешната стая, нали, Тийл? — запита Бейли, когато минаваха през спалнята и продължиха да се изкачват към кабинета. — Думата ми е, че това беше малкият куб в твоя макет, който се намираше вътре в големия куб и бе изцяло ограден.

— Точно така — потвърди Тийл. — А сега да погледнем. Според мен този прозорец трябва да гледа в кухнята. — Той сграбчи шнуровете на жалузите и ги дръпна.

Прозорецът не гледаше в кухнята. Разтърсиха ги пристъпи на световъртеж. Търкулнаха се принудително на пода и се вкопчиха безпомощно в шарките на килима, за да могат да се задържат.

— Спусни ги! Спусни ги! — простена Бейли.

Превъзмогвайки някакъв първобитен атавистичен страх, Тийл се дотътри пак до прозореца и успя да спусне жалузите. Вместо навън прозорецът гледаше надолу, и то от шеметна височина.