Робърт Хайнлайн - И построи той чуден дом

— Какво правиш? — попита Бейли.

— Хрумна ми, че ако си подам главата навън, може би ще успея да поразгледам наоколо и да ви съобщя нещо повече.

— Ами… добре — съгласи се неохотно Бейли. — Ала внимавай!

— Обещавам.

Тийл открехна прозореца и подуши с нос.

— Поне въздухът го бива.

Разтвори широко прозореца.

Ала преди да осъществи своя замисъл, вниманието му бе отвлечено. Не особено силен трус, като първичен симптом на морска болест, разтърси сградата в продължение на цяла секунда и отмина.

— Земетресение! — извикаха всички в хор.

Мисис Бейли обви с ръце врата на съпруга си.

Тийл преглътна и идвайки на себе си, каза:

— Всичко е наред, мисис Бейли. Тази къща е напълно надеждна. Нали знаете, че след земетресение като снощното могат да се очакват заглъхващи трусове.

Той тъкмо успя да придаде на физиономията си уверено изражение, когато дойде вторият трус. Това обаче не беше леко полюшване, а истинска морска болест.

У всеки калифорниец, кореняк или пришълец, съществува дълбоко вкоренен първобитен рефлекс. Земетресението го изпълва с душеразтърсваща клаустофобия, която го заставя да се втурне и излезе навън . Подчинявайки се на този рефлекс, възпитани младежи изблъскват от пътя си старици. Неоспорим факт е, че след скока си Тийл и Бейли бяха паднали върху мисис Бейли. Следователно тя трябва да бе скочила първа през прозореца. Предимството при скока не би могло да се отдаде на кавалерство, а трябва да се приеме, че мисис Бейли е била в по-благоприятна за скок позиция.

Те посъбраха сили, поокопитиха се и разтъркаха напрашените си очи. Първото им усещане бе чувството на облекчение при допира до твърдия пясък на пустошта.

— Къде е къщата?

Беше изчезнала. Нямаше и помен от нея. Намираха се сред равнинна пустош — същата, която бяха видели от прозореца. И освен изкривените уродливи дървета се виждаха само жълтото небе и светилото над главите им, чиято ослепителна светлина бе вече почти непоносима.

Бейли бавно се огледа наоколо и след това се обърна към архитекта.

— Е, Тийл? — гласът му прозвуча заплашително.

Тийл повдигна безпомощно рамене.

— И аз бих искал да знам. Бих искал дори да съм сигурен, че се намираме на Земята.

— Да, но ние не можем да останем тук. Това би означавало сигурна смърт. Накъде ще поемем?

— Мисля, че е без значение. Ще трябва само да следим слънцето, за да не се въртим в кръг.

Бяха извървели бавно и мъчително известно разстояние, когато мисис Бейли поиска почивка. Спряха. Тийл дръпна настрана Бейли и го попита:

— Хрумна ли ти нещо?

— Не… не, нищо. Стой, чуваш ли?

Тийл се ослуша.

— Като че ли… освен ако не ми се причува.

— Прилича на шум от автомобил. Виж, наистина е автомобил.

Стигнаха до шосето след по-малко от стотина ярда. Пристигналият автомобил се оказа възстар, бълващ дим малък камион, шофиран от фермер. Щом му махнаха да спре, той натисна спирачка.

— Загазили сме. Ще ни помогнеш ли да се измъкнем?

— Разбира се. Качвайте се.

— Закъде си тръгнал?

— За Лос Анджелес.

— За Лос Анджелес ли? А това място тук къде се намира?

— Ами, намирате се точно в центъра на Националния парк Джошуа трий.

Завръщането беше отчайващо, като отстъплението на Наполеон от Москва. Мистър и мисис Бейли седяха отпред при шофьора, докато Тийл се друсаше в каросерията на камиона и се мъчеше да опази главата си от слънцето. Бейли заплати на любезния фермер да ги закара до тесерактовата къща не защото искаха да я видят още веднъж, а за да си приберат колата.

Най-сетне фермерът зави край ъгъла и ги доведе до мястото, откъдето бяха тръгнали. Но къщата вече я нямаше там.

Нямаше я дори и стаята на приземния етаж. Беше изчезнала. Любопитни, въпреки всичко, семейство Бейли ровеха заедно с Тийл из основите.

— Имаш ли някакво обяснение за това тук, Тийл? — попита Бейли.

— Сигурно при последния трус къщата е хлътнала в друг пласт на пространството. Сега разбирам, че е трябвало да я закрепя здраво за основите.

— Не само това е трябвало да направиш.

— Е, не виждам причина за униние. Къщата беше застрахована, а ние научихме удивително много. Има възможности, човече, богати възможности! Ето точно сега ми хрумна нова, велика, революционна идея за къща…

Тийл мигом изчезна. Той винаги е бил човек на действието.

© 1941 Робърт Хайнлайн

© 1986 Виолета Чушкова, превод от английски

Robert Heinlein

And He Built a Crooked House, 1941