Робърт Хайнлайн - Имението на Фарнъм

— Хю, казваш го толкова спокойно, все едно питаш дали е останало мляко от вчера.

Той сви рамене.

— Барби, дете мое, когато влязох във флота, бях без пукната пара, а и след това фалирах няколко пъти. Така че няма да проливам сълзи заради един покрив и четири стени. Отчиташ ли нещо?

— Чист си.

— Провери пода под тръбата.

По пода имаше няколко „горещи“ петна; Хю ги забърса с мокри кърпички, които изхвърли в един метален контейнер. Барбара отново провери с брояча ръцете му и петната по пода.

— Цял галон вода похабихме заради това. Дано радиото проработи. — Той свърза антената с радиоприемника и го включи.

Десет минути по-късно трябваше да се съгласят, че не улавят нищо. Само статични шумове на всички диапазони, но никакъв сигнал.

Хю въздъхна.

— Не съм изненадан. Не знам как йонизацията влияе на радиовълните, но сега над главите ни ври магьосническо гърне с радиоактивни изотопи. Надявах се да уловим сигнал от Солт Лейк Сити.

— А защо не от Денвър?

— Не, в Денвър има база за междуконтинентални балистични ракети. Ще оставя апарата включен, може все пак да улови нещо.

— Не смяташ ли да пестиш батерията?

— Всъщност не. Нека да седнем и да си рецитираме кръчмарска поезия.

Той провери гайгеровия брояч, леко подсвирна и погледна термометъра.

— Ще облекча още малко участта на нашите спящи красавици, страдащи от жегата. По дяволите, как я издържаш, Барби?

— Честно казано, бях я забравила. Просто си се потя и това е.

— И аз.

— Във всеки случай не е нужно да хабиш повече кислород заради мен. Колко бутилки ни остават?

— Не са много.

— Колко?

— По-малко от половината. Не се бой, обзалагам се на петстотин долара, петдесет цента от новата валута, че не можеш да кажеш стихче, което да не знам.

— Неприлично или не?

— Че има ли прилична кръчмарска поезия?

— Добре. „Игрив младеж на име Скот…“

Поетичната вечер се провали. Хю я обвини, че е твърде чиста и невинна.

— Всъщност не съм, Хю — отговори тя, — просто мозъкът ми не работи.

— И аз не съм в добра форма. Искаш ли питие?

— Да, с вода, ако обичаш. Потя се твърде много, цялата пресъхнах. Хю?

— Да, Барби?

— Ще умрем, нали?

— Да.

— Така си и знаех. Още преди да съмне?

— О, не! Сигурен съм, че ще издържим до обяд. Стига да искаме.

— Ясно. Хю, имаш ли нещо против да седна до теб? Би ли ме прегърнал? Или е твърде горещо?

— Ако ми е твърде горещо, за да прегърна някое момиче, значи съм мъртъв и съм попаднал в ада.

— Благодаря ти.

— Не ти е тясно, нали?

— Никак.

— Ти си мъничко момиче.

— Тежа шейсет килограма и съм висока метър и седемдесет, а това не е мъничко.

— Ти си мъничко момиче. Остави тази чаша. Вдигни си лицето.

— Ммм… Може ли пак?

— Ненаситно малко момиче.

— Да. Много ненаситно. Благодаря ти, Хю.

— Какви хубави очи.

— Те са най-красивото в мен. Лицето ми не е кой знае какво. Но очите на Карън са по-хубави.

— Въпрос на вкус.

— Добре, няма да споря. Опъни се тук, скъпи. Скъпи Хю…

— Така добре ли е?

— Чудесно. Прекрасно. А сега ме целуни, може ли?

— Барбара, Барбара!

— Хю, мили! Обичам те! О!

— Обичам те, Барбара.

— Да. Да! О, моля те! Сега!

— Сега!

— Добре ли си, Барби?

— Никога не съм била по-добре. През живота си не съм била по-щастлива.

— Иска ми се това да е истина.

— Но то е истина. Хю, скъпи, аз съм напълно щастлива и изобщо не се страхувам. Чувствам се чудесно. Даже не ми е толкова горещо.

— От мен капе пот върху теб.

— Нямам нищо против. От брадата ти висят две капчици и една накрая на носа ти. А аз съм толкова потна, че косата ми е вир-вода. Но това няма значение. Хю, скъпи, точно от това имах нужда. От теб. Сега вече нямам нищо против да умра.

— Но аз имам!

— Съжалявам.

— Не, не! Барби, скъпа, преди нямах нищо против. Сега внезапно животът придоби смисъл.

— О, и аз мисля така.

— Навярно да. Но ние няма да умрем, ако това зависи от мен. Искаш ли да седнем?

— Само ако ти искаш. И само ако ме прегърнеш след това.

— Опитай се да ме спреш. Но първо ще приготвя по едно голямо питие и за двамата, защото отново ожаднях. И останах без дъх.

— Да, и аз. Колко силно бие сърцето ти!

— Има си причина. Барби, осъзнаваш ли, че аз съм два пъти по-голям от теб? Достатъчно стар да ти бъда баща?

— Да, татко.

— Ах, ти, малка маймунке! Само го кажи още веднъж и сам ще изпия всичкото останало уиски.

— Добре, Хю. Любими мой Хю. Но ние сме на една възраст, защото ще умрем по едно и също време.