Робърт Хайнлайн - Имението на Фарнъм

— Не ми говори за умиране. Ще намеря начин да се измъкнем оттук.

— Ако някой може да измисли нещо, то това си ти. Хю, аз не се страхувам от смъртта. Погледнах я в лицето и вече не се боя — нито да живея, нито да умра. Но, Хю… Моля те за една услуга.

— Каква?

— Когато даваш хапчетата на другите, имам предвид свръхдозата, на мен не искам да даваш.

— Ох, мисля, че ще са ти нужни.

— Не казвам, че няма да ги изпия. Само трябва да ми кажеш кога. Но не искам да ги пия заедно с другите, а с теб.

— Ммм… Барби, аз не възнамерявам да ги изпия.

— Тогава не ме карай и мен.

— Ами… ще си помисля. А сега млъкни и ме целуни.

— Да, скъпи.

— Краката ти са толкова дълги, Барби. И толкова силни.

— И с такива големи стъпала.

— Стига си проси комплименти. Харесвам стъпалата ти. Харесвам краката ти. Без тях би изглеждала незавършена.

— Щеше и да е много неудобно. Хю, знаеш ли какво ми се прави?

— Пак ли?

— О, не, не. Всъщност да. Но не веднага.

— Доспа ли ти се? Лягай си, скъпа, аз няма да заспя.

— Не, не ми се спи. Повече няма да заспя. Никога. Не мога да си позволя да загубя нито минутка от това, което ни остава. Не, просто ми се струва, че отново ми се играе бридж — като твой партньор.

— Ами… Можем да събудим Джо. Другите не стават — тройната доза секонал не предразполага към игра на карти. Можем да играем на три ръце.

— Не, не. Не се нуждая от друга компания освен твоята. Но толкова много ми хареса да играя с теб като партньор.

— Ти си добър партньор, скъпа. Най-добрият. И когато каза „по книгата“, имаше предвид точно това.

— Не най-добрият. Не съм от твоята класа. Но ми се иска да имахме… много, много години, за да мога да се науча да играя като теб. И ми се иска атаката да беше закъсняла с десет минутки, за да можехме да доиграем големия шлем.

— Нямаше да е нужно. Когато ти обяви картите си, аз разбрах, че всичко е наред — сви рамене той. — Три големи удара за една вечер.

— Три ли?

— А според теб атомната бомба не е ли голям удар?

— О, да. А след това имаше и втора бомба.

— Втората бомба не я смятам. Тя падна твърде далеч. Ако не разбираш за какво говоря, се отказвам да ти обяснявам по-нататък.

— О! В такъв случай спокойно можем да направим и четвърти удар. Разбира се, сега не бих могла да действам първа, сутиенът ми изчезна някъде…

— Нима го направи нарочно?

— Разбира се! Сега е твой ред да си първи, а аз ще се опитам да ти отговоря.

— Намали темпото. Три големи удара е максимумът, на който съм способен. Може би един малък, и то само ако взема още една таблетка декседрин. Но четири големи? Невъзможно. Знаеш, че съм доста възрастен.

— Ще видим. Някак ми се струва, че и четвъртият ще се получи. В този момент ги разтърси най-силният удар.

Светлината угасна, Грейс Фарнъм изпищя, Доктор-Ливингстън-предполагам измяука, Барбара беше зашеметена от удара и се свести върху една от стоманените бутилки, дезориентирана от тъмнината и липсата на стени и под.

Тя протегна ръце и опипа наоколо, откри един крак, после разбра, че е на Хю. Той лежеше отпуснат. Потърси пулс, но не откри.

— Ехо! Ехо! Който и да е! — извика.

Дюк отговори:

— Барбара?

— Да, да!

— Добре ли си?

— Аз съм добре, но Хю е ранен. Мисля, че е мъртъв.

— По-спокойно. Когато си намеря панталоните, ще запаля клечка кибрит, стига, разбира се, да успея да стъпя на крака, защото в момента стоя на главата си.

— Хюбърт! Хюбърт!

— Да, майко! Чакай малко.

Грейс продължи да пищи. Дюк спря да я успокоява и започна да проклина тъмнината. Барбара тръгна, опипвайки наоколо, спъна се в паднали бутилки кислород, нарани си пищяла и накрая усети под краката си равна повърхност. Не можеше да каже какво е това — повърхността беше наклонена.

— Намерих го — обади се Дюк.

Клечката пламна с ярък пламък, защото въздухът беше наситен с кислород.

— По-добре я угаси — чу се гласът на Джо. — Може да избухне пожар.

Светлина от фенерче разсече мрака.

— Джо, помогни ми за Хю! — извика Барбара.

— Първо трябва да проверя крушките.

— Той може би умира.

— Нищо не мога да направя без светлина.

Барбара млъкна и отново се опита да намери пулс. Този път го усети и прегърна главата на Хю, хълцайки.

В мъжкото отделение светна. Светлината беше достатъчна, за да може Барбара да се ориентира. Подът се бе наклонил с около трийсет градуса; тя, Хю, стоманените бутилки, резервоарът с вода и други принадлежности се бяха струпали в долния ъгъл. От резервоара изтичаше тънка струйка вода, която беше започнала да наводнява тоалетното помещение. Барбара веднага разбра, че ако помещението се бе наклонило на другата страна, двамата с Хю щяха да бъдат погребани под стомана и вода.