Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

Стиснах я с ръка. Тя заби зъби в китката ми. Ударих я с десния си юмрук колкото се може по-здраво, влагайки цялата си сила. Беше хубав, здрав удар право в слънчевия сплит.

Маргьорит спря да ме хапе и се приведе, притиснала длани към корема си. Давеше се за въздух. Добре.

На лявата си ръка имах кървав отпечатък от зъбите й. Докоснах лявата си буза и усетих още кръв. Дявол го взел, болеше.

Маргьорит коленичи на пода, учейки се отново да диша. Но се взираше в мен. Погледът в сините й очи подсказваше, че боят не е приключил. Веднага щом си възстановеше дишането, пак щеше да ми налети.

— Стой долу, Маргьорит, иначе ще пострадаш!

Тя поклати глава.

— Няма да се предаде, ma petite, иначе ти ще спечелиш тялото на Ясмийн, ако не и сърцето й.

— Не искам тялото й — ничие тяло не искам!

— Е, това вече просто не е вярно, ma petite! — възрази Жан-Клод.

— Спри да ме наричаш така!

— Носиш два мои белега, Анита. На половината път си да станеш мой човешки слуга. Признай го и никой повече няма да пострада тази вечер!

— Аха, да бе — казах.

Маргьорит се изправяше на крака. Не исках да се изправя. Приближих, преди да е стъпила здраво и я сритах, за да я подкося. Едновременно с това й натиснах раменете назад и я яхнах. Извих й дясната ръка зад гърба. Тя се мъчеше да се надигне. Увеличих натиска и Маргьорит се отпусна.

— Край на битката!

— Не! — това бе едва второто смислено нещо, което чувах от нея.

— Ще ти счупя ръката!

— Чупи я! Чупи я! Не ми пука! — изражението й бе диво, бясно.

Боже. Нямаше начин да й налея здрав разум. Страхотно.

Преобърнах я по корем, използвайки хватката си вместо лост, увеличавайки натиска почти до счупване, но не съвсем. Ако й строшах ръката, надали щях да убия бойния й дух. А исках да приключим със схватката.

Използвах крака и едната си ръка, за да задържа хватката, коленичейки върху торса на блондинката, докато самата ми тежест не започна да я държи прикована към земята. Награбих шепа руса коса и издърпах врата й назад. Освободих ръката й и прокарах десницата си под врата на пленничката си, притискайки лакът към адамовата й ябълка и натискайки артериите от двете страни на врата й. Сключих дясната си длан върху лявата китка и стиснах.

Маргьорит се опита да ми издере лицето, но аз зарових муцунка в гърба й и тя не успя да ме докопа. Издаваше тихо, безпомощно скимтене, защото не й достигаше въздух да пищи по-високо.

Издра дясната ми ръка, но пуловерът беше дебел. Избута нагоре ръкава, оголвайки кожата ми и започна да драска с нокти. Притиснах по-плътно лице към гърба й и продължих да стискам, докато ръцете ми не се разтрепериха и зъбите ми не заскърцаха. Бях вложила всичко в ръката, с която стисках жилавото й гърло.

Маргьорит спря да ме дере. Заблъска ме с длани като умиращи пеперуди.

Много време трябва, за да задушиш някого до загуба на съзнание. На филмите изглежда лесно, бързо и чисто. Не е лесно, не е бързо и, дявол да го вземе, не е чисто. Можеш да усетиш пулса от двете страни на шията да се блъска в ръката ти, докато изцеждаш живота. Жертвата се бори доста повече, отколкото по филмите. И когато душиш някого до смърт, по-добре да го държиш повечко време, след като спре да се движи.

Маргьорит се отпусна полека, част по част. Когато вече представляваше само мъртва тежест в хватката ми, я освободих — бавно. Остана неподвижна на пода. Не я виждах дори да диша. Да не би да бях стискала прекалено дълго?

Докоснах шията й и напипах пулса — силен и равен. Просто в безсъзнание, не и мъртва. Добре.

Изправих се и тръгнах към леглото.

Ясмийн падна на колене до все още неподвижното тяло на Маргьорит.

— Любима моя, единствена моя, тя нарани ли те?

— Просто е в безсъзнание — обясних. — Ще се съвземе след няколко минути!

— Ако си я убила, ще ти разкъсам гърлото!

Поклатих глава:

— Да не започваме тази гадория отначало. Дойде ми до гуша от толкова пъчене!

Мъжът на леглото се обади:

— Кървиш!

По дясната ми предмишница се стичаше кръв. Маргьорит може и да не бе успяла да ми нанесе сериозни поражения, но драскотините бяха достатъчно дълбоки, та от някои от тях да ми останат белези. Страхотно; вече имах дълъг, тънък белег от долната страна на дясната ръка — от нож. Но, дори и като броим драскотините, на дясната ръка оставаха по-малко белези, отколкото на лявата. Работни наранявания…

Кръвта течеше доста стабилно по ръката ми. Е, на черен килим не личи. Хубав цвят, ако планирате да кървите повечко в някоя стая.