Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

Изгарянето е гадна работа. Боли повече от всяко друго нараняване със същия размер.

Жан-Клод се изправи пред мен. Кръстът засия ярко в бяло — без пламъци, но пък и той не го докосваше. Погледнах нагоре и забелязах, че вампирът засланя очи с длан.

— Махни го, ma petite. Никой друг няма да те нарани тази нощ, обещавам!

— Защо просто не отстъпиш и не ме оставиш аз да преценя какво ще става с мен?

Той въздъхна:

— Беше детинско да допускам положението да ми се изплъзне чак толкова, Анита! Прости ми за глупостта!

Беше ми трудно да приема извинението на сериозно, докато той се прикриваше с ръка, без да смее да погледне към сияйния ми кръст. Но все пак бе извинение. От устата на Жан-Клод… това значеше много.

Вдигнах кръста за верижката. Бях счупила закопчалката в опита си да го сваля. Щеше да ми трябва нова, преди да го окача пак на врата си. С другата ръка вдигнах пуловера си. На предницата имаше стопена дупка по-голяма от юмрука ми. Точно над гърдите. Пуловерът бе съсипан. Нямаше как да се поправи. Къде се крие блестящ кръст, когато не носиш блуза?

Мъжът на леглото ми подаде коженото яке. Срещнах погледа му и видях там загриженост и малко страх. Кафявите му очи бяха много близо до мен и много човешки. Беше успокоително, без дори да знам защо точно.

Презраменният кобур се люлееше на кръста ми като тиранти. Навлякох наново ремъците. Прилепваха странно към голата ми кожа.

Мъжът ми подаде и пистолета, с приклада напред. Черната превръщачка стоеше от другата страна на леглото, все още гола, и ни гледаше зловещо. Не ми пукаше как й е взел пистолета. Просто се радвах, че е отново у мен.

Когато браунингът се озова в кобура, се почувствах по-добре, макар че никога не бях носила презраменен кобур на голо. Подозирах, че ще ми излязат пришки. О, добре де, няма пълно съвършенство.

Мъжът ми подаде цял наръч „Клийнекс“. Червените чаршафи се смъкнаха, разкривайки дълга гола ивица от тялото му около бедрото. Чаршафът бе опасно близо до падане и пълно разкриване.

— Ръката ти! — подсказа ми човекът.

Втренчих се в дясната си ръка. Все още кървеше малко. Болеше толкова по-слабо от изгарянето, че бях забравила за нея.

Взех кърпичките и се запитах какво ли прави той тук. Дали бе правил секс с голата жена, превръщачката? Не я бях забелязала в леглото. Тя под него ли се бе крила?

Почистих ръката си, доколкото можах; не исках да кървя прекалено силно в коженото яке. Навлякох го и пъхнах все още сияещия кръст в левия си джоб. Щом го скриех, щеше да спре да свети. Единствената причина Ясмийн да ме забърка в неприятности беше, че плетката на пуловера ми бе хлабава, а нейното горнище оставяше предостатъчно гола кожа. Вампирска плът, докосваща осветен кръст, винаги води до реакция.

Жан-Клод се взираше в мен — сега, когато кръстът бе скрит на безопасно място.

— Съжалявам, ma petite! Нямах намерение да те плаша тази нощ! — Той ми подаде ръка. Кожата му бе по-бледа от покриващата я бяла дантела.

Пренебрегнах жеста му и използвах леглото за опора при изправянето си.

Вампирът полека отпусна ръка. Тъмносините му очи все още бяха неподвижни и ме гледаха.

— С теб никога не се получава както съм го намислил, Анита Блейк. Защо така?

— Може би трябва да вденеш намека и да ме оставиш на мира!

Вампирът се усмихна — леко движение на устните.

— Боя се, че е твърде късно за това!

— Това пък какво трябва да значи?

Вратата се отвори, удари се с трясък в стената и отскочи. На прага стоеше ококорен мъж с течаща по лицето пот.

— Жан-Клод… змията.

Явно му бе трудно да си поема дъх, сякаш бе тичал по стъпалата чак догоре.

— Какво змията? — попита го Жан-Клод.

Мъжът преглътна, дишането му се забавяше.

— Полудяла е!

— Какво стана?

Новодошлият поклати глава:

— Не знам. Нападна Шахар, дресьорката. Тя е мъртва.

— В публиката ли е?

— Още не.

— Ще трябва да довършим разговора по-късно, ma petite! — Вампирът пристъпи към вратата, а останалите кръвопийци го следваха по петите. Стивън тръгна с тях. Добре обучено куче.

Слабата чернокожа се пъхна в широка черна рокля, с червени цветенца по нея, навлече я през глава. Чифт червени обувки на висок ток — и тя също тръгна към вратата.

Мъжът от леглото се измъкна изпод завивките. Беше гол. Нямаше време да се притеснявам. Той се захвана да навлича долнище на анцуг.

Вярно, случващото се в „Циркът на прокълнатите“ не ми влизаше в работата, но ако кобрата нападнеше публиката? Не, не ми влизаше в работата. Закопчах якето достатъчно, за да скрия факта, че не нося блуза, но не толкова, че да ми пречи да вадя оръжие.