Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

— Какво предизвикателство? — попитах.

— Ти предизвика правата й върху мен.

— Не е вярно — отвърнах.

Ясмийн се усмихна. Змията сигурно се е усмихвала на Ева по същия начин: приятно, весело и зловещо.

— Жан-Клод, не съм дошла тук за това, все ми е тая какво точно. Не искам нито един вампир, да не говорим пък за такъв от женски пол — заявих.

— Ако ти ми беше човешки слуга, ma petite, тогава нямаше да има предизвикателство, защото когато някой е обвързан с вампир повелител, връзката им е нерушима.

— Тогава за какво се притеснява Маргьорит?

— Че Ясмийн може да те вземе за любовница. Прави го от време на време, за да я докарва до гняв от ревност. По причина, която не разбирам, на Ясмийн това й харесва.

— О, да, харесва ми! — вампирката се обърна към мен, все още стиснала жената в обятията си. Държеше съпротивляващата се слугиня с лекота и без усилие. Разбира се, вампирите могат да вдигнат камион „Тойота“ от лежанка. Може ли един среден на ръст човек да се сравнява с това?

— Та какво точно означава това лично за мен?

Жан-Клод се усмихна, но в гримасата му имаше уморен намек. Отегчен ли беше? Или ядосан? Или просто изтощен?

— Трябва да се биеш с Маргьорит. Ако спечелиш, Ясмийн е твоя. Ако загубиш, Ясмийн е на Маргьорит.

— Чакай малко! — възразих аз. — Що за битка по-точно, с пистолети призори?

— Без оръжия — отвърна Ясмийн. — Моята Маргьорит не е умела с оръжията. Не искам да пострада.

— Тогава спри да я измъчваш — предложих.

Ясмийн се усмихна:

— Това е част от забавлението!

— Садистична кучка! — изсумтях.

— Да, такава съм.

Исусе, има хора, които дори не можеш да обидиш!

— Значи искаш да се бием с голи ръце заради Ясмийн? — не можех да повярвам, че дори задавам този въпрос.

— Да, ma petite.

Поех си дълбоко дъх, погледнах пистолета си, погледнах пак пищящата жена, след това прибрах оръжието.

— Има ли някакъв друг начин да се измъкна от това, освен да се бия с нея?

— Ако признаеш, че си мой човешки слуга, тогава няма да има битка. Няма да има нужда от такава… Жан-Клод ме наблюдаваше, изучавайки лицето ми. Очите му бяха съвсем неподвижни.

— Искаш да кажеш, че това е било номер? — попитах.

Първите топли вълни на гнева пролазиха по слабините ми.

— Номер ли, ma petite? Нямах представа, че Ясмийн ще те сметне за толкова забавна!

— Глупости!

— Признай, че си ми човешки слуга и всичко свършва дотук.

— А ако не отстъпя?

— Ще се биеш с Маргьорит.

— Добре — съгласих се. — Давай да се бием!

— Какво ще ти струва да признаеш истината, Анита? — попита Жан-Клод.

— Аз не съм ти човешки слуга. Никога няма да стана твой слуга. Иска ми се просто да го приемеш и да ме оставиш на мира, мамка му!

Той се намръщи:

— Ма petite, какъв език!

— Я се шибай!

Той се усмихна:

— Като пожелаеш, ma petite! — вампирът седна на ръба на дивана, може би, за да ме вижда по-добре. Ясмийн, когато си готова!

— Чакай! — казах. Свалих си якето и не бях сигурна къде да го оставя.

Мъжът, който доскоро спеше на черното легло с балдахин, протегна ръка през черния тюл.

— Ще го подържа, ако нямаш нищо против! — каза той.

Погледах го известно време. Беше гол от кръста нагоре. По ръцете и стомаха му се забелязваха следи от физически упражнения — точно колкото трябва, нищо прекомерно. Или имаше идеален тен, или беше естествено мургав. Косата му се спускаше на вълни под раменете. Очите му бяха кафяви и съвсем човешки. Приятно разнообразие.

Връчих му якето си. Той се усмихна, показвайки бързо зъби, което прогони и последните остатъци от сън по лицето му. Седна, преметна якето през лакета си и обгърна коленете си с длани, все още скрити под черно-червените завивки. Облегна буза на коленете си и дори така съумя да изглежда обаятелен.

— Свършихте ли вече, ma petite? — Жан-Клод ми прозвуча развеселено, но в гласа му се долавяше смях, който нямаше нищо общо с хумора. Беше подигравка. Само че нямаше как да позная на мен ли се присмива или на себе си.

— Готова съм, предполагам — казах.

— Остави я долу, Ясмийн. Да видим какво ще стане!

Чух Стивън да казва:

— Двайсетачка за Маргьорит!

Ясмийн отвърна:

— Не е честно, не мога да залагам срещу собствения си човешки слуга!

— Ще ви дам по двайсет и на двамата, ако госпожица Блейк спечели! — намеси се мъжът на леглото. Погледнах го отново, колкото да видя, че ми се усмихва; след това Маргьорит ме връхлетя.

Тя замахна към лицето ми, блокирах удара с мишница. Блондинката се биеше по женски, с отворени длани и опити за драскане. Но беше бърза, много по-бърза от човек. Може би идваше от това, че е човешки слуга, не знам. Ноктите й прерязаха лицето ми в остра, болезнена линия. Стига толкова: край на госпожица Любезна.