Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

Жан-Клод се извърна към мен, сякаш нищо не се бе случило. Лицето му все още бе красиво, заинтригувано и развеселено.

— Не се нуждая от защитата ти!

— О, аз пък мисля, че ти трябва!

Обърнах се бързо и забелязах друг вампир, изправен зад гърба ми. Не бях чула вратата да се отваря.

Тя ми се усмихна, без да показва зъби. Номер, който научават по-старите вампири. Беше висока и слаба, с тъмна кожа и дълга черна коса, която се вихреше чак до кръста й. Носеше пурпурни ластични панталонки, прилепнали толкова плътно, че ясно си личеше, че отдолу няма бельо. Горнището й беше от червена коприна, свободно и обемисто, с тънки презрамчици, които го придържаха на място. Изглеждаше като горнище на секси пижамка. Костюма довършваха червени сандали на висок ток с тънка златна верижка, закопчана с един диамант. Първото нещо, което ми дойде на ума беше „екзотична“. Плъзна се към мен с усмивка.

— Това заплаха ли е? — попитах.

Вампирката спря пред мен.

— Още не… — В гласа й се долавяше следа от някакъв друг език. Нещо по-мрачновато, с търкалящи се, натъртени звуци.

— Стига толкова — каза Жан-Клод.

Тъмнокожата дама се обърна, черната коса се развя като воал зад гърба й.

— Не мисля!

— Ясмийн! — И една дума стигаше: ниска и натежала от предупреждение.

Ясмийн се засмя — груб звук, като чупене на стъкло. Спря точно пред мен, закривайки ми гледката към Жан-Клод. Протегна ръка към мен и аз отстъпих назад, извън обсега й.

Тя се усмихна достатъчно широко, за да покаже зъби и посегна отново. Пак отстъпих, но вампирката внезапно ме връхлетя, по-бързо отколкото можех да мигна, по-бързо, отколкото можех да вдишам. Сграбчи ме за косата и ми изви назад врата. Връхчетата на пръстите й докосваха черепа ми. С другата си ръка ме хвана за брадичката, забивайки в плътта ми пръсти като метални куки. Лицето ми бе приклещено между дланите й, затворено в капан. Освен да извадя оръжието си и да я гръмна, нямаше какво друго да направя. А ако можех да съдя по скоростта на движенията й, никога не бих успяла да докопам пистолета навреме.

— Разбирам защо я харесваш. Толкова е хубава, тъй деликатна… — вампирката се обърна странично към Жан-Клод, почти обръщайки ми гръб, но все още държейки главата ми неподвижна. — Никога не съм си представяла, че ще прибереш човек… — Прозвуча така, сякаш бях улично куче.

Ясмийн пак се извърна към мен. Притиснах деветмилиметровия в гърдите й. Все едно колко бе бърза, щеше да пострада, ако пожелаех. Мога да усещам в мислите си колко е стар даден вампир. Отчасти е естествена способност, отчасти се дължи на упражненията. Ясмийн беше стара — по-стара от Жан-Клод. Бях готова да се обзаложа, че е над петстотингодишна. Ако бе новоумряла, мунициите от технологичната ера щяха да разкъсат от упор сърцето й и да я убият. Но при условие, че бе надвишила петте стотака и беше вампир повелител, имаше вероятност това да не причини смъртта й… Но пък, кой знае?

Нещо премина по лицето й — изненада и може би само намек за страх. Тялото й бе неподвижно като статуя. Ако дишаше, поне аз не можех да го забележа.

Гласът ми прозвуча малко задавено заради ъгъла, под който бе извила врата ми, но думите бяха съвсем ясни:

— Много бавно си махни ръцете от лицето ми. Сложи ги и двете на тила си и сплети пръсти отгоре!

— Жан-Клод, отзови си човека!

— Аз бих сторил това, което ме моли, Ясмийн! Стори ми се, че той се забавлява. — Колко вампири си убила досега, Анита?

— Осемнадесет.

Очите на Ясмийн леко се разшириха.

— Не ти вярвам!

— Повярвай на това, кучко: ще дръпна този спусък и можеш да си целунеш сърцето за сбогом!

— Куршумите не могат да ми навредят!

— О, посребрените могат. Сега се махни от мен, веднага!

Ясмийн си дръпна ръцете от косата и челюстта ми.

— Бавно — предупредих я аз.

Тя стори както пожелах. Стоеше пред мен, сплела дългите си пръсти над главата. Отдръпнах се от нея, все още с насочен към гърдите й пистолет.

— А сега какво? — попита вампирката Ясмийн. Устните й все още бяха изкривени в усмивка. В тъмните й очи се четеше веселие. Не ми харесваше да ми се присмиват, но когато се мотаеш с вампири повелители, пропускаш едно-друго да мине безнаказано.

— Можеш да си свалиш ръцете — предложих.

Ясмийн го направи, но продължи да се взира в мен, сякаш ми бе израсла втора глава.

— Къде я намери, Жан-Клод? Котенцето имало зъбки!

— Кажи на Ясмийн как те наричат вампирите, Анита!

Прозвуча ми досущ като заповед, но сега май не беше моментът да му се цупя.