Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

Във въздуха нямаше миризма на прах, вярно е, но имаше нещо друго, също тъй неприятно. Миризма на кръв. Толкова слаба, че почти ти се струва, че си я измисляш, но присъстваше. Сладникавият аромат на кръв се смесваше с мириса на готвена храна и острия аромат на пуканките. Кой се нуждае от прах?

Бях гладна, а царевицата на клечка ухаеше прекрасно. Дали първо да хапна или да обвиня Господаря на града в убийство? Какъв избор!

Така и не стигнах до решение. От тълпата излезе един мъж. Беше съвсем малко по-висок от мен, с къдрава руса коса, която му стигаше до раменете. Носеше синя като синчец риза с навити ръкави, под които се показваха здрави, мускулести ръце. Джинсите бяха прилепнали плътно към добре оформените слаби бедра. Носеше черни каубойски ботуши със сини шарки по тях. Светлосините му очи подхождаха на ризата.

Усмихна се, демонстрирайки малки бели зъби:

— Ти си Анита Блейк, нали?

Не знаех какво да кажа. Не винаги е добра идея да признаваш кой си.

— Жан-Клод ми нареди да те чакам… — младежът говореше тихо и колебливо. В него имаше нещо… някакво почти детинско излъчване. Освен това си умирам за чифт сини очета.

— Как се казваш? — попитах. Винаги е добре да знаеш с кого си имаш работа.

Усмивката му се разшири:

— Стивън, казвам се Стивън! — подаде ми ръка и се здрависахме.

Дланта му бе мека, но здрава, не подсилена от черен труд, а от упражнения във фитнеса. Не прекалено. Достатъчно за твърдост, недостатъчно за взривяваща хватка. Мъжете с ръст колкото моя не бива да се занимават сериозно с културизъм. Може да изглеждат добре по плувки, но в обикновени дрехи добиват вид на деформирани джуджета.

— Последвай ме, моля! — каза го като сервитьор, но когато навлезе в тълпата, тръгнах след него.

Поведе ме към голяма синя шатра. Приличаше на старомодно шапито на цирк. Такива бях виждала само на снимки и по филмите.

Отвън един тип в палто на райета се провикваше:

— Почти е време за шоуто, народе! Покажете си билетите и влизайте вътре! Вижте най-голямата кобра на света! Вижте как страховитата змия прави изумителни номера, водена от прелестната змиеукротителка Шахар! Гарантираме ви, че никога няма да забравите това представление!

Имаше и опашка от хора, които си подаваха билетите на младо момиче. То ги късаше на две и им връщаше половинката.

Стивън уверено подмина опашката, без да чака. Тук-там ни погледнаха мръсно, но момичето ни кимна. И влязохме вътре.

Цял букет подпори и въжета минаваха отвътре чак до върха на шатрата. Беше огромна. Почти всички места бяха заети. Добре продадено представление. Уха-ха!

Синьо перило образуваше кръг в средата. Цирк с една арена.

Стивън се промуши покрай коленете на поне дузина души, за да стигне до стъпалата. Тъй като бяхме на дъното, нагоре бе единственият път за нас. Последвах водача си по циментовите стъпала. Шатрата може и да приличаше на цирково шапито, но подпорите и стъпалата бяха постоянни. Мини-колизеум.

Коленете ми са зле, което означава, че мога да тичам на равна повърхност, но ако ме сложите пред стълбище, ще ме боли. Изобщо не се и опитах да следвам плавната, бърза крачка на Стивън. Но се насладих на начина, по който джинсите прилепваха към стегнатия му задник. Търсех си извинения.

Разкопчах коженото яке до долу, но не го свалих. Пистолетът ми щеше да се покаже. По гърба ми се стичаше пот. Топях се.

Стивън погледна през рамо да види дали го следвам — или може би за окуражаване. Стрелна ме с усмивка, която просто изтегляше устните назад и оголваше резците, малко като озъбване. Спрях насред стълбището и се загледах в пъргавото му изкачване нагоре. В Стивън имаше енергия, сякаш въздухът кипеше незабележимо около него. Превръщач. Някои ликантропи са по-добри от други в прикриването на същността си. Стивън не беше сред добрите. Или може би просто не му пукаше дали ще разбера. Напълно възможно.

Ликантропията е заболяване — като СПИН например. Суеверие е да се притесняваш от човек, преживял инцидент. Повечето оцелели след нападение стават превръщачи. Не е въпрос на избор. Тогава защо престанах да харесвам толкова Стивън сега, когато знаех истината? Предубедена — moi?

Той ме изчака на върха на стълбите, все още хубав като картинка, но около него витаеше стаената в твърде малко пространство енергия — сякаш моторът му виеше на високи обороти, свален от скорост. Какво ли караше Жан-Клод да държи на заплата превръщач? Може би беше най-добре да го попитам лично?