Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

— Не можеш да ми причиниш това! Взели сме пари, подписали сме договори…

— Още преди месеците помолих да наемеш помощници!

— Наех Джон Бърк. Той се занимава с някои от вампирските ти убийства, както и със съживяването на мъртъвци.

— Аха, Джон е от голяма помощ, но ни трябват още хора. Всъщност смятам, че той може да поеме поне едно от днешните ми зомбита.

— Да вдигне пет за една нощ?

— Аз се справям, нали?

— Да, но Джон не е същият… Това беше почти комплимент.

— Имаш два избора, Бърт — или разместваш часовете, или ги прехвърляш на някой друг.

— Аз съм ти шеф. Мога просто да кажа — идваш днес или си уволнена… — произнесе го твърдо и спокойно.

Бях уморена и ми ставаше студено да стоя на леглото по бельо. Нямах време за такива разправии.

— Ами, уволни ме.

— Не говориш сериозно…

— Виж, Бърт, на крак съм вече над двадесет часа. Ако не си легна скоро, няма да мога да работя за никого.

Той помълча доста време, дишаше равномерно и тихо в ухото ми. Накрая отвърна:

— Добре, тази нощ си свободна. Но по-добре да си на работа утре!

— Не мога да ти го обещая, Бърт!

— По дяволите, Анита, искаш ли да те уволня?

— Това е най-хубавата година, която сме имали, Бърт. Част от успеха се дължи на статиите за мен в „Пост Диспач“.

— Те бяха за правата на зомбитата и правителствената програма, в която участваш. Не си ги правила, за да рекламираш бизнеса ни.

— Да, но свършиха работа, нали? Колко хора ти се обаждат и питат специално за мен? Колко души ти казват, че са ме видели във вестника? Колко са чули за мен по радиото? Може и да прокламирам правата на зомбитата, но това е дяволски добре за бизнеса. Така че — пробвай да ме изхвърлиш от работа!

— Не мислиш, че ще го направя, така ли? — изръмжа той по телефона. Беше ядосан.

— Не, не смятам — съгласих се.

Бърт си пое остро дъх.

— По-добре да ми цъфнеш тук утре вечер, иначе ще разсея блъфа ти! — и тресна слушалката. Детинско.

Затворих телефона и се втренчих в него. Преди няколко месеца „Калифорнийската съживителска компания“ ми направи съблазнително предложение. Но всъщност не исках да се местя на западния бряг — или дори на източния. Харесваше ми Сейнт Луис. Но на Бърт му се налагаше да се пречупи и да наеме още хора. Не можех да продължавам с този график. Да, положението щеше да се подобри след края на октомври, но явно прескачах от един спешен случай на друг вече цяла година.

Само за четири месеца ме бяха наръгали, пребили, бяха стреляли по мен, бяха ме душили и ме беше хапал вампир. Стигна се до точка, в която просто твърде много неща се случваха в твърде кратък времеви отрязък. Страдах от бойна умора.

Оставих съобщение на телефонния секретар на треньора ми по джудо. Ходех два пъти седмично в четири следобед, но днес нямаше да успея. Три часа сън просто нямаше да ми стигнат.

Позвъних и на номера на „Престъпни удоволствия“. Това беше вампирски стриптийз клуб — „Чипъндейл“ със зъби. Жан-Клод го въртеше. Гласът на вампира се разнесе в слушалката, нежен като коприна, и погали гърба ми, въпреки факта, че беше на запис и аз го знаех.

— Свързахте се с „Престъпни удоволствия“. С удоволствие ще сбъдна най-тъмните ви фантазии. Оставете съобщение, аз ще ви се обадя.

Изчаках бибипването.

— Жан-Клод, Анита Блейк е. Трябва да те видя довечера. Важно е. Обади ми се с час и място… — оставих му домашния си телефон, поколебах се и се вслушах в стърженето на лентата. — Благодаря! — и затворих, край на разговора.

Той или щеше да ми се обади, или нямаше. Вероятно щеше. Въпросът беше дали искам да го чуя? Не. Не, не исках, но се налагаше да опитам в името на полицията и в името на всички онези, които щяха да умрат. Лично за мен обаче срещата с Господаря не беше добра идея.

Жан-Клод вече ме беше белязал два пъти. Още два белега и щях да стана негов човешки слуга. Споменах ли, че и двата пъти не бе получил съгласието ми? Негов слуга до края на вечността… Не ми звучеше особено съблазнително. Той явно копнееше и за тялото ми, но това бе второстепенно. Бих могла да се справя, ако желанията му бяха само физически, но той преследваше и душата ми. Нея нямаше да получи.

Бях успяла да го избягвам в течение на два месеца. Сега доброволно се пъхах в ръцете му отново. Глупаво. Но си спомних косата на безименния мъж, мека и разпиляна по зелената морава. Следите от зъби, бялата като хартия кожа, крехкостта на голото му тяло, покрито с роса… Щеше да има и още трупове от този вид, ако не побързахме. А бързането минаваше през Жан-Клод.