Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

Пред очите ми танцуваха видения на вампирски жертви. И всяка една от тях бе отчасти по моя вина, защото бях толкова страхлива, че не исках да се срещам с Господаря. Ако успеех да спра убийствата сега, след само един мъртвец, бях готова ежедневно да си рискувам душата. Вината е чудесен мотив.

Плувах с плавни, силни движения през черна вода. Луната висеше огромна и сочна, рисувайки сребърна пътека по езерото. Виждаха се черни силуети на дървета. Намирах се почти до брега. Водата беше толкова топла… топла като кръв. В този момент разбрах и защо е черна. Това беше кръв. Плувах в езеро от прясна, топла кръв.

Събудих се незабавно, зинала за въздух. Оглеждах мрака за… какво? Нещо, което ме бе погалило по крака точно когато се събудих. Нещо, което живееше в кръв и мрак…

Телефонът изпищя и едва успях да преглътна собствения си писък. Обикновено не се държах толкова нервно. Било е просто кошмар, дявол го взел. Просто сън.

Опипах за слушалката и успях да изхъхря:

— Ахъ?

— Анита? — гласът ми прозвуча колебливо, сякаш собственикът му можеше да затвори всеки момент.

— Кой е?

— Уили — Уили Макой… — още, когато си каза името, ритъмът на гласа ми прозвуча познат. Телефонът го отдалечаваше от мен и добавяше електрическо съскане, но го познах.

— Уили! Как си? — още докато изричах стандартния въпрос ми се прииска да не го бях казвала. Уили вече беше вампир; колко „добре“ може да се чувства един мъртвец?

— Справям се чудесно — в гласа му се долавяше весела нотка. Бе доволен, че съм го попитала.

Въздъхнах. Честно казано, харесвах Уили. От мен не се очакваше да харесвам вампири. Който и да е вампир дори ако съм го познавала още приживе.

— А ти как съ спраяш?

— Добре. Какво има?

— Жан-Клод получи съобщението ти. Казъ да съ видите в „Циркът на прокълнатите“ в осем таз вечер.

— „Циркът“? Там пък какво прави?

— Вече му е собственик. Дънби да н’знаеше?

Поклатих глава, осъзнах, че той не ме вижда и казах:

— Не, не знаех.

— Той рекна да съ срещнеш с него на представлението, дету почва в осем.

— Кое представление?

— Каза, че шъ знайш кое.

— Е, не бъди толкова загадъчен!

— Хей, Анита, правя само каквото ми казват. Знайш как е, нали?

Да, знаех. Жан-Клод притежаваше Уили с все дрехите, колата и душата.

— Добре де, Уили, вината не е твоя.

— Благодаря, Анита! — стори ми се развеселен — като кученце, което е очаквало ритник, а са го потупали по главичката.

Защо ли го бях успокоила? Защо ми пукаше дали чувствата на някакъв вампир ще бъдат наранени? Отговор: не мислех за него като за мъртвец. Той все още си беше Уили Макой, който обожава да носи ярки шарени костюми, ужасни вратовръзки и има малки, нервни ръчици. Смъртта не го бе променила особено. Ще ми се да беше.

— Кажи на Жан-Клод, че ще дойда.

— Непременно… — той помълча за минута, дишането му отекваше тихо в слушалката. — Внимавай тази вечер, Анита!

— Да не би да знаеш нещо, което трябва да науча?

— Не, но… не знам.

— Какво става, Уили?

— Нищо, нищинко… — каза го пискливо и притеснено.

— Да не би това да е капан, Уили?

— Не, нищо таквозинка… — буквално виждах малките му ръчици да разсичат въздуха. — Кълна се, Анита, никой ни съ цели в тебе!

Пропуснах това покрай ушите си. Можеше да твърди подобно нещо единствено за онези, които познаваше.

— Тогава от какво се боиш, Уили?

— Просто наоколо има повече вампири от обикновено. Някои от тях ни съ толкоз внимателни кого нараняват. Туйто.

— Защо има повече вампири, Уили? Откъде са дошли?

— Не знам и не искам да знам, ясно? Требе да тръгвам, Анита! — Той затвори, преди да успея да го попитам още нещо. В гласа му долових истински страх. Страх за мен, или за него самия? Може би и двете.

Погледнах към електронния часовник на нощното шкафче: 6:35. Трябваше да побързам, ако исках да успея навреме за срещата. Завивките тежаха като гореща препечена филийка върху краката ми. Всъщност исках само да се сгуша под одеялата, може би с един конкретен плюшен пингвин… Да, гушването звучеше чудесно!

Отметнах завивките и отидох в банята. Натиснах копчето на лампата и ярката бяла светлина изпълни малкото помещение. Косата ми стърчеше във всички посоки — копа стегнати черни къдри. Това щеше да ме научи да не си лягам с мокра глава. Прекарах четка през къдриците и те се поотпуснаха малко, превръщайки се в напираща купчина вълни. Нямаше никакъв начин да се справя с тях, освен да се изкъпя и да започна отначало. За което нямах време.