Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

Дали черната коса придаваше на бялата ми кожа мъртвешки оттенък или ефектът идваше по-скоро от осветлението? Очите ми бяха толкова тъмнокафяви, че изглеждаха черни. Две бляскави дупки в белотата на лицето ми. Изглеждах така, както се и чувствах, страхотно.

Как се облича човек за среща с Господаря на града? Избрах черни джинси, черен пуловер с ярки геометрични шарки, черни маратонки със сини напречни ивици и синьо-черна спортна чантичка, закачена на кръста ми. Идеалният подбор на цветове!

Браунингът се върна в презраменния кобур. Сложих и допълнителен пълнител в чантичката заедно с кредитните карти, шофьорската книжка, парите и малка четка за коса. Пъхнах се в коженото яке, което си купих миналата година. Беше първото, което изпробвах и не ми придаваше вид на горила. Повечето имат кройка с толкова дълги ръкави, че никога не бих могла да ги облека. Якето беше черно, тъй че Бърт нямаше да ми разреши да го нося на работа.

Закопчах го само до половината, оставяйки място да бръкна за пистолета, ако се наложи. Сребърният кръст висеше на дългата си верижка — топъл, успокоително тежък между гърдите ми. Срещу вампири кръстът щеше да ми е по-полезен от пистолета, дори и ако заредя куршуми със сребърно покритие.

Поколебах се на вратата. Не бях виждала Жан-Клод от месеци. Не исках да го виждам и сега. Сънят ми се върна. Нещо, обитаващо кръвта и мрака… Защо кошмар? Дали Жан-Клод отново ми се месеше в сънищата? Беше ми обещал да стои далеч от тях. Но струваше ли нещо честната, му дума? Нямах отговор на този въпрос…

Изключих лампите в апартамента и затворих вратата. Натиснах бравата, за да се убедя, че е заключено и не ми остана друго, освен да подкарам към „Циркът на прокълнатите“. Нямах повече извинения. Нямах повече причини да отлагам. Стомахът ми беше толкова свит, че ме болеше. Значи се страхувах — и какво от това? Трябваше да отида, и колкото по-скоро тръгнех, толкова по-бързо щях да се прибера у дома. Ох, само да знаех, че Жан-Клод ще опрости нещата… Там, където бе забъркан той, нямаше нищо просто. Ако тази нощ успеех да науча нещо за убийствата, щях да си платя за сведенията — и не с пари. Жан-Клод явно имаше предостатъчно финансови средства. Не, неговата разменна монета беше по-болезнена, по-интимна, по-кървава. А аз доброволно отивах на среща с него. Глупаво, Анита, много глупаво.

На покрива на „Циркът на прокълнатите“ имаше букет прожектори. Светлините пронизваха нощта като мечове. Разноцветните неони, обрисуващи името, изглеждаха по-бледи на фона на гигантските бели лъчи, които се въртяха над тях. Демонични клоуни танцуваха около табелата в замръзнала пантомима.

Вървях покрай големите брезентови пана, които покриваха стените. На едно беше нарисуван човек без кожа: Вижте Безкожестия! Филмова версия на вуду церемония покриваше друг плакат. Зомбита, драпащи от зейнали гробове. Зомби-плакатът се бе променил, откакто за последно бях посещавала „Циркът“. Не знаех дали е за добро или за лошо; вероятно нито едно от двете. Не ми пукаше какво правеха тук, освен, че… Освен, че не беше правилно да се възкресяват мъртъвци за забавление.

Кого ли бяха наели да им вдига зомбитата? Знаех, че трябва да е някой нов, понеже бях помогнала да убият последния им съживител. Оказа се сериен убиец и за малко да ме ликвидира на два пъти, втория — чрез нападение на гули, което си е доста мръсен начин да умреш. Разбира се, и начинът, по който умря той също беше доста кървав, но не бях аз човекът, който го изкорми. Един вампир свърши тази работа. Може да се каже, че аз му дадох финалния тласък. Убийство по милост. Да-а, бе.

Беше твърде студено да стоя отвън с полуразкопчано яке. Но ако го закопчаех догоре, никога не бих успяла да си извадя бързо пистолета. Да ми замръзне дупето или да мога да се защитавам? Клоуните на покрива имаха остри зъби. Реших, че в крайна сметка не ми е чак толкова студено.

От входа срещу мен блъвнаха жега и шум. Стотици тела се притискаха едно в друго в затворено пространство. Шумът на тълпата беше като океан, многогласен и огромен, звук без смисъл. Тълпата е като стихиите. Стига и една дума, дори само поглед и тя се разбеснява. Става съвсем различна твар от група събрани на едно място хора.

Имаше много семейства. Мама, татко и дечицата. Децата държаха балончета, вързани за китките им и по лицата и ръцете им имаше размазан захарен памук. Миришеше като пътуващ карнавал: пуканки, канелен аромат на крем във фунийки, царевица на клечка, пот. Единственото, което липсваше, беше прахът. На летния панаир винаги има прах във въздуха. Сух, задавящ прахоляк, вдиган от земята от хиляди крака. Коли, каращи през тревата, докато не я покрият в сиво с прахоляка.