Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

— Екзекуторката.

Ясмийн се ококори, после се усмихна, показвайки целите си зъби.

— Мислех, че си по-висока!

— И аз понякога се разочаровам от това! — съгласих се.

Вампирката отметна глава и се разсмя — буйно и стържещо, с истерична нотка.

— Харесвам я, Жан-Клод! Тя е опасна, все едно да спиш с лъв!

Понесе се към мен. Аз държах насочен към нея пистолет, а това дори не я забави…

— Жан-Клод, кажи й, че ще я застрелям, ако не се дръпне!

— Обещавам да не те нараня, Анита! Ще бъда много, много внимателна! — вампирката надвисна отгоре ми и просто не знаех какво да предприема. Тя си играеше с мен — садистично, но вероятно не смъртоносно. Дали можех да я гръмна, защото ме дразни? Съмнявах се.

— Мога да усетя топлината на кръвта ти, топлината на кожата ти във въздуха, като парфюм… — Нейната плавна, въртелива походка я доведе право пред мен. Насочих пистолета към нея и вампирката се засмя. Притисна гърди към дулото.

— Толкова меко, мокро, но силно… — не бях сигурна на кого говори, на себе си или на мен. И двата варианта не ми се сториха приятни. Тя потри малките си гърди в пистолета, зърната й галеха дулото. — Дребна, но опасна… — последната дума бе прошепнато съскане, което потече по кожата ми като студена вода. Ясмийн беше първият вампир повелител, който срещах, притежаващ някои от гласовите умения на Жан-Клод.

Виждах как зърната й се втвърдяват през тънкия плат на блузката. Гадост. Насочих пистолета към пода и отстъпих назад.

— Исусе, всичките вампири над двеста години ли са перверзници?

— Аз съм над двеста — обади се Жан-Клод.

— Само подкрепяш твърдението ми.

Ясмийн остави топла струйка смях да се излее от устата й. Звукът погали кожата ми като топъл вятър. Направи крачка към мен. Аз отстъпих и опрях гръб на стената. Тя облегна длани от двете страни на раменете ми и започна да се навежда, сякаш се канеше да прави лицеви опори.

— Искам да я опитам лично…

Пъхнах пистолета в ребрата й, твърде ниско, за да може да се потърка в него.

— Никой не ми пъха зъби! — заявих.

— Кораво маце! — Вампирката навря лице в мен, докосвайки с устни челото ми. — Харесвам коравите мацки!

— Жан-Клод, предприеми нещо, преди някой от нас да умре!

Ясмийн стегна лакти и се отдръпна от мен толкова назад, колкото можеше без да премести ръце. Облиза се, мернах намек за зъб, но очевидно просто навлажняваше устните си. След това се отпусна към мен с полуразтворени уста, само че не посягаше към врата ми. Определено се насочваше към устата ми. Не искаше да ме опита, искаше да ме пробва. Не можех да я застрелям, не и ако просто желаеше да ме целуне. Ако беше мъж, например, не бих я гръмнала.

Косата й се изля върху ръцете ми, мека като плътна коприна. Вече виждах само лицето на вампирката. Очите й бяха черни като нищото. Устните й се поколебаха точно пред лицето ми. Дъхът й бе топъл и миришеше на ментови бонбони — но под съвременния аромат се прокрадваше нещо по-древно: сладкият задух на кръвта.

— Дъхът ти смърди на стара кръв! — прошепнах в устата й.

Вампирката прошепна в отговор, леко докосвайки устните ми:

— Знам… — притисна уста към моята, нежна целувка. Усмихна се, макар устните ни още да се докосваха.

Вратата се отвори, почти удряйки се в стената. Ясмийн се изправи, но задържа ръка около раменете ми. И двете се обърнахме към вратата. Жена с руса, почти бяла коса се огледа трескаво. Сините й очи се ококориха, когато ни забеляза. Изпищя високо и беззвучно, но много гневно.

— Махни се от нея!

Намръщих се срещу Ясмийн.

— На мен ли говори?

— Да — вампирката явно се забавляваше. Жената — не. Затича се към нас с разперени ръце и свити като нокти на граблива птица пръсти. Ясмийн я улови с главозамайваща скорост. Новодошлата се затърчи и се забори в хватката й, все още протегнала ръце към мен.

— Какво, по дяволите, става? — попитах.

— Маргьорит е човешкият слуга на Ясмийн — обади се Жан-Клод. — Мисли си, че можеш да й откраднеш господарката.

— Не искам Ясмийн.

Вампирката ме стрелна с гневен поглед. Да не би да я бях обидила? Силно се надявах.

— Маргьорит, виж — тя е твоя, става ли?

Жената изпищя срещу мен — беззвучно и гърлено. Иначе вероятно красивото й лице бе изкривено в зверска гримаса. Никога не бях виждала подобен мигновен гняв. Беше страховито, макар да държах зареден пистолет в ръка.

Наложи се Ясмийн да вдигне слугата си във въздуха и да я задържи горе при все борбата й.

— Страхувам се, Жан-Клод, че Маргьорит няма да се почувства удовлетворена, освен, ако не отговори на предизвикателството.